Първото гонение на Нерон срещу Църквата

Първите срещи на младото християнско движение с администрацията на Римската империя като цяло са благоприятни. Тъй като повечето ранни вярващи са от юдейски произход, властите естествено ги смятат за клон на юдаизма – религия, която не само е официално разрешена, но и се ползва със специално позволение да не принася задължителните за другите култове жертви на императора. Като добавим към това и римското гражданство на апостол Павел, не е чудно, че той често намира подкрепа и защита от римските чиновници.

С напредъка на християнската мисия сред езичниците обаче положението се променя. Римляните разбират, че християнството е съвсем различна вяра, която лесно може да се окаже подривна за техните порядки, ценностна система и дори за самото управление („казват, че имало друг цар – Иисус“, Деян. 17:7). Растящата враждебност от страна на властите принуждава вярващите да крият своята принадлежност и да се събират тайно, което поражда ужасяващи слухове за техните вярвания и практики. На различни места отделни управители предприемат спорадични еднолични гонения.

Първото официално преследване срещу Христовата Църква е предприето от император Нерон1, наследник на Клавдий, който управлява от 54 до 68 г. сл. Хр. Първите няколко години от управлението му са успешни, но след това нещата тръгват надолу. Воден от подозрения за заговор, Нерон убива майка си и доведения си брат, а също така обвинява редица богати римляни в измислени престъпления, за да може да конфискува имуществото им и да финансира разточителната си политика.

Когато на 19 юли 64 г. Рим е опустошен от огромен пожар, тръгват слухове, че палежът е извършен по заповед на императора. За да изчисти името си, Нерон обвинява християните, които вече са непопулярни сред обществото2. Така започва първото голямо гонение срещу Църквата. Вярващите са залавяни и убивани по разнообразни, колкото изобретателни, толкова и жестоки начини. Някои са подлагани на мъчения, други са разпъвани на кръст, а трети са хвърляни на арените, за да се сражават помежду си, срещу професионални гладиатори или да бъдат разкъсани от диви зверове. Вечер тези зрелища са осветявани от горящи като факли хора, издигнати на високи стълбове и намазани със запалителна смес.

Църковното предание гласи, че по това време в Рим завършват земния си път апостолите Петър и Павел – първият е разпънат с главата надолу, а вторият, поради статута си на римски гражданин, е „милостиво“ обезглавен.

Въпреки тези жестокости преследването не постига целта си. Кроткият, но мъжествен и непреклонен начин, по който християните посрещат смъртта, прави силно впечатление на римския свят. Мъчениците дават свидетелство за своята вяра, което привлича все повече последователи. Същевременно разпуснатият начин на живот на Нерон го прави все по-непопулярен. През 68 г. той е свален от трона с преврат и от страх да не бъде заловен жив, се самоубива.

Големият полски писател Хенрик Сенкевич описва този период в своя класически роман Quo vadis?3 („Къде отиваш?“). В него той включва художествен разказ, според който апостол Петър от любопитство отива да види процесията, с която император Нерон влиза в Рим. Докато колесницата на владетеля преминава край него, погледите на двамата се срещат. В този миг, пише Сенкевич, никой не подозира, че след години хората ще кръщават кучетата си Нерон, а синовете си – Петър.

Гонението на император Нерон е първото, но съвсем не последното в историята на Църквата. То нагледно потвърждава думите на християнския апологет Тертулиан: „Кръвта на мъчениците е семето на Църквата."4

• 1. Нерон Клавдий Цезар Август Германик (37–68 г. сл. Хр.) е петият римски император и последният представител на Юлиево-Клавдиевата династия. В античните извори, особено у Тацит, Светоний и Дион Касий, управлението му често е представено като белязано от политически репресии, дворцови интриги и преследване на действителни или предполагаеми противници. Б.ред.
• 2. Основният извор за гонението на Нерон е римският историк Тацит (Анали, XV, 44), който описва както обвинението срещу християните за пожара в Рим, така и особено жестоките наказания, на които са били подложени. Б.ред.
• 3. Quo vadis? е исторически роман на Хенрик Сенкевич, публикуван през 1896 г. Заглавието препраща към древнохристиянското предание за срещата между апостол Петър и възкръсналия Христос край Рим, когато апостолът Го пита: „Domine, quo vadis?“ („Господи, къде отиваш?“). Б.ред.
• 4. Цитатът е свързан с произведението Apologeticum на Тертулиан (ок. 197 г.), където раннохристиянският автор подчертава, че преследванията не унищожават Църквата, а допринасят за нейното разпространение и укрепване. Б.ред.