Чарлз Спърджън - Принцът на проповедниците
Всички сме чували за Чарлз Спърджън. Едва ли има някой, който да не е разгръщал неговите „Лекции към моите студенти“1 или да не е попадал на размислите му върху Псалмите. Ние всички сме чували, че е наричан „Принцът на проповедниците“. Но има и неща, които не са чак толкова известни за него.
Спърджън е отгледан в християнски дом, но се обръща към вярата през 1850 г., когато е на петнадесет години. Попаднал в снежна буря, той намира убежище в малък примитивен методистки параклис в Колчестър, където присъствали само дванадесет-петнадесет души. След около десетина минути, проповедникът вперил поглед в Спърджън и му заговорил директно: „Млади човече, изглеждаш много нещастен.“ След това вдигнал ръце и извикал: „Млади човече, погледни към Исус Христос. Погледни! Погледни! Погледни! Не ти остава нищо друго, освен да гледаш и да живееш.“ По-късно Спърджън пише: „О! Гледах, докато почти не можех да отвърна очите си“.
През същата година „Принцът на проповедниците“ е призован да произнесе първата си проповед. Оттогава той става човек на много труд и с огромно влияние. Проповядвал е лично до тринадесет пъти седмично, събирал е най-голямата църква по онова време и е можел да се чуе в тълпа от двадесет и три хиляди души (без микрофон). В печата той публикува около осемнадесет милиона думи, като през живота си продава над петдесет и шест милиона екземпляра от своите проповеди на почти четиридесет езика.
Макар че Спърджън не е известен като богослов, той все пак е бил дълбок богословски мислител и проповедите му са богати на доктрини и изпълнени с познания за историческото богословие - особено за пуританите. За тях той пише в „Меч и мистрия“2 следното: „Някои проповедници сякаш се страхуват да не би проповедите им да са твърде богати на доктрина и така да навредят на духовното храносмилане на слушателите си. Този страх е излишен. . . Тази епоха не е богословска и затова се нахвърля върху здравото доктринално учение, на принципа, че невежеството презира мъдростта. Славните великани на пуританската епоха се хранеха с нещо по-добро от битите кремове и сладкиши, които сега са толкова на мода“.
Спърджън съсредоточава своето проповядване върху Кръста, защото Кръстът е „часът“ на прославата на Христос (Йоан 12:23-24), мястото, където Христос е бил и е въздигнат, и единственото послание, способно да преобърне сърцата на мъже, жени и деца, които иначе са поробени от греха. Заедно с Исая 45:22 един от любимите стихове от Библията на Спърджън е Йоан 12:32: „И Аз, когато бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“. Той настоявал Господнята трапеза да се отслужва всяка неделя, а често разчупвал хляб и през седмицата. Вярвал, че проповядването му за разпнатия Христос е единствената причина, поради която в продължение на толкова години в църквата му се стичат толкова големи тълпи от хора.
Новорождението е един от трите наблега от проповедите на Спърджън. Трите заедно са: разруха, изкупление и новорождение. Последното е нещото, което той винаги е очаквал да види, когато проповядва Благовестието. Веднъж един негов приятел дошъл, потиснат от факта, че за три месеца служение не е видял нито едно обръщане. Спърджън попитал: „Очакваш ли Господ да спасява души всеки път, когато си отваряш устата?“. Смутен, човекът отговорил: „О, не, сър!“ „Тогава – отвърнал Спърджън, – точно това е причината, поради която не си имал обръщения: „Да ти бъде според вярата“. Той разглеждал новорождението като дело на чистата благодат – тези, които Господ е възродил, тях и ще насели, казвал Спърджън. А също така: „…с такъв обитател не трябва да се страхуваме. Това наше бедно сърце все пак ще стане съвършено, както Бог е съвършен. Нашето естество чрез Неговото обитаване ще се издигне в пълна годност за наследството на светиите в светлината“.
Спърджън е обичал живота и е възприемал творението като благословение от Бога, на което трябва да се наслаждаваме. Не можел да устои на разходките навън по време на гръмотевична буря („Обичам да чувам гласа на Небесния си Отец в гръмотевиците“, казвал често той). Известен е с пушенето на пури и с големия си интерес към ботаниката. Подобно на всички нас, Спърджън е бил уникален. И все пак неговото голямо сърце и радост, когато е обръщал внимание на творението на своя Отец, показват точно този вид живот, който винаги е произлизал от богословието, в което е вярвал.
Хуморът и веселието на Спърджън не са били тривиални или лекомислени. За него радостта е богословски въпрос и проява на онова щастие и веселие, които се намират единствено в Христос. Той отказва да приема себе си – или който и да е друг грешник – твърде сериозно, като вярва, че да си жив в Христос означава да се бориш не само с навиците и действията на греха, но и с греховното мрачно настроение, неблагодарност, горчивина и отчаяние. Затова Спърджън казва: „Христос желае Неговите хора да бъдат щастливи. Когато станат съвършени, както Той ще ги направи в подходящото време, те ще бъдат и съвършено щастливи. Както небето е място на чиста святост, така то е и място на безгранично щастие; и пропорционално на това, че се подготвяме за небето, ще имаме и част от радостта, която принадлежи на небето, а волята на нашия Спасител е още сега Неговата радост да остане в нас и нашата радост да бъде пълна“.
Спърджън е изпълнен с живот и радост, но също така страда от дълбока депресия в резултат на лични трагедии, болести и стрес. Днес той почти сигурно би бил диагностициран като клинично депресиран и лекуван с медикаменти и терапия. Съпругата му Сюзън пише: „Страданието на моя любим беше толкова дълбоко и силно, че разумът сякаш се клатеше на трона си, а ние понякога се страхувахме, че той никога повече няма да проповядва“. Спърджън вярва, че християнските служители трябва да очакват конкретна степен на страдание, което да им бъде дадено като начин да ги формира за христоподобно, състрадателно служение. Самият Христос е станал подобен на своите слаби и изкушавани братя, за да може да помага на изкушаваните (Евр. 2:16-18), и по същия начин Бог е избрал именно слабите и страдащи хора да служат на други слаби и страдащи.
Не на последно място, Спърджън разглежда богословието подобно на астрономията: както Слънчевата система има смисъл, само когато Слънцето е в центъра, така и системите на богословската мисъл са последователни, само когато Христос е в центъра. Всяко учение трябва да намери своето място и смисъл в правилната си връзка с Христос. „Бъдете сигурни, че не можем да бъдем прави в останалото, ако не мислим правилно за Него. . . Къде е Христос във вашата богословска система?“, пита той своите студенти.
Възгледът на Спърджън за Библията и възгледът му за християнския живот са дълбоко христоцентрични, и дори тази астрономическа аналогия може да се окаже твърде слаба, за да обхване точно колко христоцентричен е бил той в мисленето си. За него Христос не е просто един от компонентите – колкото и да е ключов – в голямата машина на Евангелието. Самият Христос е истината, която познаваме, обектът и наградата на нашата вяра и светлината, която осветява всяка част от истинската богословска система. Той пише: „Сам Той е Законодател и Учение, Разкривател и Откровение, Просветител и Светлина на хората. Той е възвеличен във всяко слово на истината, защото е нейната сума и същност. Той седи над Евангелието като княз на собствения си трон. Учението е най-ценно, когато го виждаме да се пречиства от устните Му и да се въплъщава в Неговата личност. Проповедите са ценни в степента, в която говорят за Него и сочат към Него“. Колко добре казано и как чисто изживяно. Дано поне малко да сме открехнали вратата на неговия свят, изпълнен с Христос.
Нов коментар