Спасен чрез много молитви
Свидетелства от живота на Джон Ноубъл
Казват, че в живота на всекиго настъпва момент, когато се учиш как да се молиш. При Джон Ноубъл това се случва на 13 февруари 1945 г. Когато западните съюзници от антихитлеристката коалиция започват да засипват с бомби Дрезден, той пада на колене и вика към Бога. След тази огнена нощ от прекрасния град ще останат само обгорели руини. Поне 35 000 души загиват в пламъците или под развалините.
Джон е скован от страх, че може да стане една от многобройните жертви. Той осъзнава, че дори дебелите стени на убежището в мазето му не могат да го защитят от мощните бомби, валящи от небето. Израснал е в дом, в който Христовото име се е споменавало с упование и страхопочитание. Затова се пита: „А какво ще кажа на Бога в Съдния ден, ако загина тъкмо в този момент?“ „Не бях достоен за спасение.“ – ще си спомни той години по-късно. „Знаех това и прекрасно разбирах, че всеки следващ миг може да бъде последен за мен.“
След 20 минути бомбардировачите се отдалечават. Но скоро след това идва втора вълна и една трета от покрива на къщата на Джон е отнесена. Зашеметен от ударната вълна и с писък в ушите, той слиза, олюлявайки се, към мазето и започва усърдно да се моли. Бомба след бомба експлодират наблизо, но Джон и родителите му оцеляват. Когато въздушната атака отминава, те се борят цял час, за да спасят тежко повредения си дом от пламъците. Наоколо целият Дрезден гори. Лицата им усещат жарта.
Джон чувства, че животът му е пощаден, за да работи за Бога. Но сетне бързо забравя обещанието си да живее с благодарност и посвещение. Втората световна война свършва след няколко месеца и всички хора по света въздъхват с облекчение. Перспективите за бъдещето изглеждат добри.
Семейство Ноубъл (Noble) са германци по произход, но са живели доста време в Детройт, САЩ. Там баща му придобива и успешно развива фирма за проявяване на филми и фотопечат. Един познат от Дрезден му предлага за продан своята фабрика за фотоапарати, която е вече известна и в бъдеще ще произвежда знаменитата марка Praktica. Така семейството се връща в Германия и живее там по времето на войната.
После Дрезден попада в съветската окупационна зона. Семейство Ноубъл обаче са спокойни. Те са американски граждани и смятат, че това обстоятелство ще ги запази от посегателства. Тази заблуда ще им струва скъпо. Новоназначеният съветски комисар решава да национализира фабриката им, заедно с целия ѝ инвентар. За целта са скалъпени характерни за сталинисткия режим обвинения към Джон и неговия баща в шпионска дейност. Към края на 1945 г. двамата са арестувани от съветските военни власти и са въдворени в специалния лагер №2 на НКВД1, устроен върху част от територията на зловещия нацистки концентрационен лагер Бухенвалд.
По-късно лагерът е закрит, но Джон е осъден на 15 години затвор и е прехвърлен в съветски лагер край Воркута, зад полярния кръг. Той прекарва в системата на ГУЛАГ2 общо цяло десетилетие. В лагерите гладуването е било типичен похват за пречупване на затворниците. Тук Джон се учи да се моли. Първоначално храни надежди, че ще бъде пуснат, и настоява за храна и за освобождаване. Най-сетне достига до състояние на пълна немощ, в което казва на Господа, че повече не може да живее по този начин. Той се моли Бог да го прибере при Себе Си или, ако има други намерения за бъдещето му, да му даде сила да продължи. Тогава усеща нов прилив на енергия. „Буквално се почувствах така, сякаш съм се родил отново.“
Бог е с Джон при всичките му затворнически неволи. Вярата му укрепва. По-късно той ще опише опитностите си в книга, озаглавена „Аз намерих Бога в Съветска Русия“ (I Found God in Soviet Russia). Тя е разпродадена в десетки хиляди екземпляра. На страниците ѝ се разказва за множество чудеса, които Джон и други християни са преживели в онези ужасни дни, месеци и години. При невъобразимо тежки условия, вярващите провеждат общи богослужения, като надскачат деноминационните бариери. Джон става свидетел как православни свещеници изтърпяват отвратителни издевателства, защото изпълняват своите задължения пред Бога, и как монахини предпочитат да бъдат изкарани на студа без зимни дрехи, отколкото да участват в непристойни деяния.
Той свидетелства за вярата си пред други руски затворници и дори пред пазачите си, които също копнеели да познаят Христос. В общуването си с тях осъзнава, че въпреки агресивната атеистична пропаганда, с която са облъчени, те не са убедени безбожници. „Те просто не вярваха в нищо.“ Всички тези хора са особено впечатлени, че Американеца, както го наричат, говори без груби думи и ругатни, и са склонни да го слушат. Когато чуват за пръв път някои от словата на Христос, те са буквално „като малки деца, пред които се разкриват нови чудеса“. И когато започват да осъзнават, че любовта, доверието, честността наистина съществуват в този свят, започват да гладуват и жадуват за тях.
Междувременно бащата на Джон е освободен. Сърцето му е натежало от мъка – за последно той е видял сина си преди години. Знае само, че е откаран в лагер в СССР, но всякакви официални запитвания за съдбата му са отклонени. Той обаче твърдо вярва, че синът му е жив, и споделя болката и надеждата си с една група американски християни в Детройт. Трогнати, те започват да се молят ежеседмично и настойчиво за неговото освобождаване. Две години по-късно този миг настъпва. Чрез един освободен затворник, Джон съумява да изпрати тайно картичка до свои роднини в Западна Германия. Тя е препратена до американското правителство. Лично президентът Айзенхауер прави съответните постъпки пред съветските власти и през 1955 г. Джон Ноубъл най-сетне е на свобода.
След падането на Берлинската стена през 1989 г., той отново се връща да живее в Дрезден. Възстановена е собствеността му върху завода на неговия баща (но не и върху търговската марка Praktica). Умира през 2007 година.
Нов коментар