На 1-ви ноември, Деня на народните будители, нашето списание harta-bg.info навършва 10 години. Юбилеят ни е скромен, но едно десетилетие на попрището на духовната просвета и гражданската активност не е съвсем малък срок. Нашето постоянство е подбудено от отговорността, която сме поели пред Бога и пред българското общество. Ето някои размисли на главния редактор по повод юбилея.

Докато използваните като средство за обществен терор от ислямските екстремисти показни обезглавявания на американски и британски граждани получиха желаното от авторите им обществено внимание, тихият терор над цивилни жители от бойци на т. нар. Ислямска Държава в Ирак и в Сирия продължава ежедневно и остава почти изцяло неотразен в българското публично пространство.

Преди повече от 15 години тогавашният президент Петър Стоянов заяви, че с кандидатурата си за членство в НАТО и в ЕС, България прави своя цивилизационен избор. С други думи, страната влиза не просто в един политически и икономически клуб, но се присъединява – или, по-скоро – връща към лоното на европейската цивилизация. Беше вълнуващо да осъзнаем смисъла на този исторически акт. Но докато влизането в държавни съюзи става бързо, цивилизационният избор се осъществява напълно в продължение на поне няколко поколения.

Понижаващи се температури, сковаващ студ. Храстите приютяват врабчета в оголените си клони, а малките разбойници от време на време се боричкат за някоя троха и се започва битка за надмощие за пшеничната награда. Замръзнали локви, превърнали се в огледала на зимния свят. Клоните на дърветата са покрити с дантела от скреж, правещи ги приказно красиви и нереални. Зимата е причудливо красив и вълшебен сезон.

Протестите срещу правителството на Орешарски, изригнали през последното лято, затрудниха сериозно социолозите и въобще наблюдателите на обществените процеси у нас. Издигнаха се политически искания за оставка и нови избори, но протестиращите не застанаха зад конкретен политически субект. Скандирания като „Червени боклуци“ бяха ясно насочени срещу БСП и все пак в протеста участваха и участват немалко хора с леви убеждения. Най-неподдаващ се на научно описание е социалният профил на хората, изпълнили софийските улици.

Един от ре­дов­ни­те уп­ре­ци към анти­пра­ви­тел­стве­ния про­тест в Со­фия, пред­ла­ган на об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние по те­ле­ви­зии и дру­ги ме­дии, е че раз­е­ди­ня­ва бъл­гар­ския на­род. Чес­то се случ­ва жур­на­ли­с­ти и ко­мен­та­то­ри на съ­би­ти­я­та – къ­де це­ле­на­со­че­но, къ­де меж­ду дру­го­то – да спо­ме­нат не­що за „раз­де­ле­ние“, „про­ти­во­по­ста­вя­не“, „об­щест­ве­но на­пре­же­ние“ и дру­ги срод­ни от­ри­ца­тел­но за­ре­де­ни ду­ми, ко­и­то, раз­би­ра се, имат за цел да ком­про­ме­ти­рат про­те­сти­ра­щи­те ка­то ня­как­ви осо­бе­но опас­ни екс­тре­ми­сти, ко­и­то пре­чат на стра­на­та да вър­ви към сво­е­то свет­ло бъ­де­ще. (Да, из­ра­зът „свет­ло бъ­де­ще“ от­дав­на не е в об­ръ­ще­ние, но имен­но то­ва имат пред­вид по­доб­ни вну­ше­ния – да за­сег­нат стру­на­та на вни­ма­тел­но кул­ти­ви­ра­но­то чув­с­тво за без­ме­те­жен ком­форт у бъл­га­ри­на, ко­га­то ед­ни доб­ри хо­ра се гри­жат да ни „оп­ра­вят“, а дру­ги ло­ши хо­ра им пре­чат.) Чу­дя се, в чии уши ед­на тол­ко­ва яв­на лъ­жа мо­же да ми­не за ис­ти­на?

Утрото на 41-вия ден от протестите срещу правителството на Орешарски беше по-различно от всички изминали четиридесет утрини. За мен, не с ескалиралото напрежение в нощта на 23-ти срещу 24-ти юли пред българския парламент, когато протестиращите отказаха да пуснат белия автобус със закъснели от заседание на парламентарните комисии депутати. Дори не със стълкновенията между полиция и граждани, завършили с няколко ранени протестиращи и полицаи. Още по-малко с жалките и провалени опити мирният характер на демонстрациите да бъде окалян и принизен до безпросветната агресия, дирижирания хаос и безмислените крясъци на многолика тълпа.   

Утрото на този ден е преломно, защото бележи началото на апогея на неизбежния сблъсък, който управляващите и гравитиращите около тях "неуправляващи" олигарси отказват да посрещнат с доблест вече 23 години.

Ако ви попитат кой празник е „най-българският“, какво ще отговорите? Денят на подписването на Сан-Стефанския договор? Денят на Съединението на Княжество България с Източна Румелия или пък денят на Обявяването на независимостта? Тези дати безспорно отбелязват ключови събития от историята на нашия народ. И все пак „най-българска“ би била датата, свързана с неговото зараждане. Имам предвид не неговото заселване по нашите земи, а оформянето му като осъзната общност от хора, споени от нещо повече от материалните си интереси и от грижата за своето оцеляване.

„Краят на света идва скоро – утре“. Това сензационно послание облъчва ефира – къде сериозно, къде търсейки сеира – и обсебва разговорите между хората през последните седмици. 21 декември 2012 г. звучи злокобно в ушите на мнозина днес и почти всеки потръпва за миг, като чуе датата. Мисълта ни автоматично прескача: „а какво, ако наистина…“.

Втората свещ на Адвента се нарича Витлеемска свещ. Тя представя идването на тази земя на Исус, Синът Божий, роден от Дева Мария, и символизира приготовлението за раждането на Младенеца Христос. На втората неделя на очакването се чете текстът от Евангелието от Марк, 1 глава: „Началото на благовестието на Исус Христос, Божия Син; както е писано в Книгата на пророк Исая...“