Рубриката има за цел да реагира на актуални събития от обществен интерес. Тя отразява теми провокирани от новините, стреми се да подбужда дискусии, и да задава въпроси, които са важни за обществото или за отделния човек в него.
Докато използваните като средство за обществен терор от ислямските екстремисти показни обезглавявания на американски и британски граждани получиха желаното от авторите им обществено внимание, тихият терор над цивилни жители от бойци на т. нар. Ислямска Държава в Ирак и в Сирия продължава ежедневно и остава почти изцяло неотразен в българското публично пространство.
Преди повече от 15 години тогавашният президент Петър Стоянов заяви, че с кандидатурата си за членство в НАТО и в ЕС, България прави своя цивилизационен избор. С други думи, страната влиза не просто в един политически и икономически клуб, но се присъединява – или, по-скоро – връща към лоното на европейската цивилизация. Беше вълнуващо да осъзнаем смисъла на този исторически акт. Но докато влизането в държавни съюзи става бързо, цивилизационният избор се осъществява напълно в продължение на поне няколко поколения.
Понижаващи се температури, сковаващ студ. Храстите приютяват врабчета в оголените си клони, а малките разбойници от време на време се боричкат за някоя троха и се започва битка за надмощие за пшеничната награда. Замръзнали локви, превърнали се в огледала на зимния свят. Клоните на дърветата са покрити с дантела от скреж, правещи ги приказно красиви и нереални. Зимата е причудливо красив и вълшебен сезон.
Протестите срещу правителството на Орешарски, изригнали през последното лято, затрудниха сериозно социолозите и въобще наблюдателите на обществените процеси у нас. Издигнаха се политически искания за оставка и нови избори, но протестиращите не застанаха зад конкретен политически субект. Скандирания като „Червени боклуци“ бяха ясно насочени срещу БСП и все пак в протеста участваха и участват немалко хора с леви убеждения. Най-неподдаващ се на научно описание е социалният профил на хората, изпълнили софийските улици.
Един от редовните упреци към антиправителствения протест в София, предлаган на общественото внимание по телевизии и други медии, е че разединява българския народ. Често се случва журналисти и коментатори на събитията – къде целенасочено, къде между другото – да споменат нещо за „разделение“, „противопоставяне“, „обществено напрежение“ и други сродни отрицателно заредени думи, които, разбира се, имат за цел да компрометират протестиращите като някакви особено опасни екстремисти, които пречат на страната да върви към своето светло бъдеще. (Да, изразът „светло бъдеще“ отдавна не е в обръщение, но именно това имат предвид подобни внушения – да засегнат струната на внимателно култивираното чувство за безметежен комфорт у българина, когато едни добри хора се грижат да ни „оправят“, а други лоши хора им пречат.) Чудя се, в чии уши една толкова явна лъжа може да мине за истина?
Утрото на 41-вия ден от протестите срещу правителството на Орешарски беше по-различно от всички изминали четиридесет утрини. За мен, не с ескалиралото напрежение в нощта на 23-ти срещу 24-ти юли пред българския парламент, когато протестиращите отказаха да пуснат белия автобус със закъснели от заседание на парламентарните комисии депутати. Дори не със стълкновенията между полиция и граждани, завършили с няколко ранени протестиращи и полицаи. Още по-малко с жалките и провалени опити мирният характер на демонстрациите да бъде окалян и принизен до безпросветната агресия, дирижирания хаос и безмислените крясъци на многолика тълпа.
Утрото на този ден е преломно, защото бележи началото на апогея на неизбежния сблъсък, който управляващите и гравитиращите около тях "неуправляващи" олигарси отказват да посрещнат с доблест вече 23 години.
Ако ви попитат кой празник е „най-българският“, какво ще отговорите? Денят на подписването на Сан-Стефанския договор? Денят на Съединението на Княжество България с Източна Румелия или пък денят на Обявяването на независимостта? Тези дати безспорно отбелязват ключови събития от историята на нашия народ. И все пак „най-българска“ би била датата, свързана с неговото зараждане. Имам предвид не неговото заселване по нашите земи, а оформянето му като осъзната общност от хора, споени от нещо повече от материалните си интереси и от грижата за своето оцеляване.
„Краят на света идва скоро – утре“. Това сензационно послание облъчва ефира – къде сериозно, къде търсейки сеира – и обсебва разговорите между хората през последните седмици. 21 декември 2012 г. звучи злокобно в ушите на мнозина днес и почти всеки потръпва за миг, като чуе датата. Мисълта ни автоматично прескача: „а какво, ако наистина…“.
Втората свещ на Адвента се нарича Витлеемска свещ. Тя представя идването на тази земя на Исус, Синът Божий, роден от Дева Мария, и символизира приготовлението за раждането на Младенеца Христос. На втората неделя на очакването се чете текстът от Евангелието от Марк, 1 глава: „Началото на благовестието на Исус Христос, Божия Син; както е писано в Книгата на пророк Исая...“
В началото на декември вече навсякъде могат да се усетят предпразничната треска и приготовленията около Рождество Христово. На всички ни е позната веригата пазаруване-стрес-подаръци-готвене-картички-купони-маса-дядоколеда. Мнозина обаче осъзнават също, че Рождество Христово съдържа нещо повече и означава нещо повече.