„Изберете живота!“

Преломните моменти в живота на един народ не настъпват незабелязано. Незабележимо може да бъде назряването им в хода на историята. Рядко обръщаме внимание на постепенната смяна на поколенията, не усещаме някои социални преобразования, пропускаме покрай себе си раждането на нови идеи. Всички тези процеси водят до едно тайнствено съзряване на преломния исторически момент. А когато той настане, посрещаме го със смесени чувства – някои със страх, други с носталгия по миналото, трети с неясни надежди за бъдещето.

Много е важно обаче всички да осъзнаят, че носят отговорност за настъпващите качествени промени, независимо дали са ги предвиждали или предусещали. Всеки трябва да направи избор как да участва в промяната. При това, добре информиран избор. Информираният избор включва усилия да потърсим надеждни източници, да вникнем в случващото се и да го осмислим, пречупено през нашите ценности, опит и съвест. Усилията си струват и са задължителни – става дума за нов начин на живот. Осмисленият избор на такъв живот е възможен само, ако сме готови да платим цената на промяната: промяна на навици, нагласи и предубеждения.

Нереалистично е да се очаква, че един цял народ ще е узрял за отговорен и информиран избор и ще е готов да плати цената за него. Нещо повече, удобството на установеността („статуквото“) и подозрителността към новото винаги са мощни пречки. Затова народът се нуждае от решителни водачи, които да го преведат през преломния исторически момент. Те трябва да изговорят на глас важните неща, които трябва да се направят, да насърчат колебаещите се и да предупредят за последиците от един погрешен избор.

В Библията намираме ярък пример за избор на нов живот в един преломен исторически момент. Цялата книга Второзаконие е посветена на темата. Божият народ Израил достига до границата на Обетованата земя след моменти на подем и провали, след поредица от колебания относно поставената от Господа цел, стрували живота на цяло едно поколение. Сега новото поколение трябва да направи своя избор и Мойсей прави всичко възможно то да осъзнае, че това е избор на живот и смърт. На израилтяните им предстои да получат обещанието, дадено от Бога преди стотици години: „земята, където текат мляко и мед“ (Втор. 6:3). Това ще преобрази целия им живот: от скитащи в пустинята номади те ще станат земеделци и занаятчии, а Бог вече няма да бъде само техен Водител, но и „ще се засели между тях“ (Лев. 26:12). Връщане назад няма – там са египетското робство и смъртта, сполетяла бащите им в пустинята. Но те трябва също да осъзнаят, че пътят напред е свързан с голяма отговорност, с всекидневно изпълнение на Божията правда. Това е живот в послушание на Божия глас и на осъществяване на ясните Му повеления. За да се насладят на този живот, те трябва да скъсат решително с идолопоклонството и заблудите, със следването на лошия пример на другите народи. „Изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти“, провиква се Мойсей (Втор. 30:19).

Преди точно 30 години тогавашният министър-председател на България Филип Димитров използва горния библейски пример, за да илюстрира избора, пред който беше изправен нашият народ. Тогава този избор изглеждаше съвсем ясен: пълно скъсване с комунистическото минало и изграждане на модерно демократично общество, приобщено към обединена Европа. Една част от обществото прегърна начертаната цел, а друга – не, което постави началото на продължителни политически борби и противопоставяния. Увлечени в тях, някак пропуснахме предупреждението, което г-н Димитров беше отправил: ако на Израил са били необходими 40 години, за да преодолее наследството на миналото и да влезе в Ханаан, то надали българите ще стигнат по-бързо до своята „обетована земя“. За жалост, последвалите събития потвърдиха верността на думите му. Впуснахме се в своето „скитане из пустинята“. Люшкахме се от един към друг водач-спасител, който „ще оправи нещата“. Не липсваха моменти на подем, когато изглеждаше, че историческата цел пред нас е постигната. Но много повече бяха периодите на униние, на обезверяване, на управленска немощ и/или злоупотреба с власт, през които корупцията, безнаказаността и мафиотските схеми вземаха връх и постигнатото по пътя беше отчасти заличавано или опорочавано. През този продължителен, понякога твърде отегчителен, „преход към демокрация“ загубихме мнозина сънародници; кои си отидоха от този свят, кои потърсиха щастието си в развитите демократични страни. Макар и бавно, започнахме да осъзнаваме, че не само влизането в „обетованата земя“, но и целият път до там минава през нашите отговорни избори.

През изминалата 2021 година българският народ на три пъти беше призован пред урните. Той трябваше да направи два неотложни избора, „избори на живот“. Първо, да избере реформаторско парламентарно мнозинство, способно да излъчи дееспособно правителство в едни трудни времена. Второ, да избере изходен път за поставяне под контрол на продължителната пандемия от COVID-19. И ако първото беше задача с много неизвестни, то второто предполагаше единствено, научно доказано решение: масова ваксинация. Засега резултатите и от двата избора на българския народ подсказват, че ни предстои още „скитане из пустинята“.

Защо тези два избора не търпяха отлагане? По отношение на държавните дела отдавна стана ясно, че без решителни реформи в редица сфери и без безкомпромисна борба с корупцията и с безнаказаността на властимащи – които и да са те – България не може да се превърне в уредена и правова страна. Четиринайсет години след присъединяването ни към ЕС принадлежността ни към европейското семейство почти не се усеща от обикновения гражданин. Той не може да разчита на съдебната власт, която в своята прокурорска част е напълно компрометирана. На нея могат да разчитат единствено престъпни управленци от висок ранг, които няма кой да разследва и да привлече под отговорност. Образователните институции масово произвеждат некомпетентни или направо негодни кадри, а измежду малкото компетентни малцина остават в страната. Здравната система от години се задъхва тежко и всеки, комуто се е наложило да използва услугите ѝ, може да потвърди, че едно по-сериозно изпитание ще я постави „на командно дишане“. И ето че такова изпитание дойде...

Неотслабващата коронавирусна пандемия отне и продължава да отнема живота на много българи. Страната ни застана на първото място по относителна смъртност в Европа, а тази година вероятно ще се окаже рекордна по смъртност в цялата ни нова история след Освобождението. Виновник за това не е само новият коронавирус – освен че нанесе преки поражения, той извади наяве недъзите на здравната система. Нека споменем само две от тях. На първо място, липсата на достатъчно кадри и персонал в болниците. Някои от тежкоболните в COVID-отделенията едва ли щяха да починат, ако имаше повече медицински сестри и лекари, които да ги обгрижват и наглеждат. Откроиха се и големите диспропорции между болници за „общонародна“ и за частна (за по-богати хора) употреба. Недобрите условия и оборудване в първите обуславят лошо медицинско обслужване за голяма част от населението.

Как се справиха българите с двата си неотложни избора през тази година? Очевидно нашият народ се затруднява „да избере живота“ – и в обществения, и в медицинския смисъл на думата. Изглежда защото се затруднява да го дефинира ясно. Здравословният обществен живот минава през върховенство на закона и поставяне на обществения интерес над личния. Но този обществен интерес трябва да бъде осмислен и формулиран в диалог и сътрудничество между обществени групи с различни виждания и нужди. Ще трябва да се учим на това – и ние, и представителите ни в Народното събрание. Резултатите и от трите парламентарни избори през 2021 година ясно показват, че промяната е желана и нужна за мнозинството българи, но няма единствен политически субект, който я олицетворява. Тази пъстрота на реформаторското представителство също е част от живота в едно демократично общество. Вместо да се кахърим, че вече нямаме политически спасител, който държи цялата власт с монолитна партия зад гърба си, трябва да приемем обществения живот в неговата сложност и всеки да поеме отговорността си за неговото оздравяване. Първите стъпки вече са направени. Но ни предстои още път, с отговорно „избиране на живота“ на всяка крачка.

Относно „избирането на живота“ в медицинския смисъл се оказахме доста по-незрели като народ. Грижата за собственото здраве очевидно е част от личния интерес и отговорност. Но в условията на епидемия тя става предмет и на обществения интерес. При наличието на опасна зараза, която се предава лесно от човек на човек, ти носиш отговорност вече не само за себе си, но и за много други хора. Пренебрегването на ваксинацията като единственото защитно средство, с което разполагаме към момента, е проява на обществено опасна безотговорност. Ще призная, че съм направо потресен от нейните мащаби, включително и сред евангелските християни. Обяснявам си феномена най-вече с дълбоката криза в образователната система и с разцъфтяването на масовата чалга-култура през годините на „прехода към демокрация“. Постепенно се оформи едно многолико мнозинство с оскъдна обща култура, без критично мислене и със слабо доверие към науката и научните институции. При сблъсък с голямо предизвикателство като епидемията, това мнозинство е неспособно на адекватен отговор...

Но нека се върнем към думите на Филип Димитров, изречени преди 30 години. Можем да ги приемем като прозрение относно българския преход към демокрация – натрупаният опит от тогава до днес го доказва. В такъв случай, може би ни остава още десетилетие, докато узреем като общество за живот в една „обетована България“ от XXI век. Прогнозата е оптимистична, но и реалистична. За да се сбъдне, трябва да правим своите отговорни и информирани избори всеки ден, като личности и като членове на обществото. Включително и избори на водачи, които – подобно на Мойсей – да ни напомнят целта и да формулират обществения интерес.