Избори по време на чума

В известната си трагедия „Пир по време на чума“ руският поет Александър Пушкин рисува една парадоксална картина. На улицата на един град, поразен от тежка чумна епидемия, е наредена трапеза. Около нея са насядали приятели, които пируват и пеят. Те са отдадени на своето веселие и дори призивът на минаващия наблизо свещеник да се освестят не може да ги извади от състоянието им.

Звучи скандално. Та кой нормален човек гуляе, когато животът на всички е под заплаха и всеки следващ ден може да те изправи пред лицето на смъртта? Всъщност, психолозите ще ни кажат, че феноменът е характерен тъкмо за „нормалните хора“: за онези, които съумяват да опазят душевното си равновесие в нормата и при много трудни обстоятелства. Правят го, като по някакъв начин замъгляват сянката на опасността, гнетящата мисъл за нашата тленност. Най-естественият начин се оказва пирът, безхаберното веселие. „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ – още пр. Исаия е забелязал (Ис. 22:12,13) този опит на човека да избяга от екзистенциалните си проблеми и особено от Божия призив към цялостна промяна на мисленето и поведението (покаяние). А който напоследък се е разходил по улиците на големите български градове, особено в почивни дни, ще забележи същото. Младежки компании, семейства с деца, групи приятели от всякакви възрасти вървят на тумби, с които трудно можеш да се разминеш.

Върлува най-сериозната епидемия от един век насам. В продължение на една година тя обърна наопаки не само живота в нашата страна, ами и в целия свят. Не е като чумата от Средните векове, съкратила тогавашното население на Европа с една трета, но все пак хвърли в криза и най-развитите страни. Мнозина преболедуваха заразата трудно. Немалко хора починаха, особено у нас, или загубиха свои близки. Народът обаче сякаш не се плаши от епидемията. Дори при нива на заразяване, сто пъти по-високи от миналата година по същото време, когато държавата беше на практика затворена. Чумата си лае (и хапе), народът си върви. Върви си и пълни отворените отново заведения, пазари и фитнес-зали. Е, пълнят се и КОВИД-отделенията, ама кой да ти мисли.

Достъп до всички тези блага му е предоставила властта. Властта, за която българинът обича да говори в трето лице мн. ч., само че без подлог: „дават“, „пускат“, „забраняват“, „вдигат“ (цени и данъци), „спират“, „ограничават“… Подлогът не се изпуска случайно; езикът ни го позволява, ала то не е просто лексикална особеност, а отразява нашето родно битие и манталитет. Властимащите, действащи по този начин, са безлични и безотчетни. Те могат да сменят партии, роли и маски, но винаги се изплъзват от присъдата на гражданина и дори от неговите въпроси. Тяхната сила е тъкмо в безличността им. Защото, оказва се, българинът предпочита да го управляват безличностни същества. Той трудно търпи независимата и отговорна личност – която не му „дава“, „забранява“, „спира“ и т.н., а предлага обосновани решения и очаква от избирателя диалог, критика и отговорно съвместно действие. „Да се махат такива учени, калпав народ…“, мълви съвременният бай Ганьо, подобно на събрата си от преди повече от век. И предпочита да си избира за управници себеподобни. Неговата житейска философия е, че себеподобните не могат да те изненадат с нищо, защото са досущ като теб.

Но ето че тази година нашите себеподобни властници все пак ни изненадаха. Те не само дават, пускат, забраняват, но и организират избори посред пандемията. Така де, и без това народът пълни булевардите в почивен ден, защо пък да не гласува мимоходом? Пандемията не го уплаши достатъчно, та едни избори ли? При най-трудни обстоятелства той запазва нормалния си начин на живот. Не е далеч от ума, че ще направи и своя нормален избор: изборът, който гарантира нормалното състояние на нещата.

Да, българинът е способен да избира нормалното, дори по време на чума. Големият въпрос на току-що отминалите избори беше какво той определя като „нормално“, освен това да има над себе си една безлична власт. От гледна точка на официалните статистики, нормата на живот в България през последните десетина години е следната. Ние сме страната с най-ниски доходи на глава от населението в Европейския съюз. В челото на класацията сме по ниво на корупцията в същия съюз. Пословично вече е станало 111-то ни място по свобода на медиите от общо 180 страни в света – което означава силно ограничени възможности да пледираш за алтернативен път на развитие и гласът ти да бъде чут. Здравеопазването ни има тежки системни дефекти; доказа го и сривът на болниците при епидемичните вълни. Кризата в образованието продължава и произвежда масово некомпетентни кадри и функционално неграмотни младежи. Съдебната система не работи или пък работи силно избирателно. А като капак последните епидемични месеци ни донесоха и рекордно висока смъртност, в европейски и дори в световен мащаб. Ако някой читател ме упрекне в черногледство, ще отбележа, че – отново по статистически данни – не съм сам в оценката си. Социологическите проучвания от последната година неизменно показваха, че според 2/3 от българите социално-политическото положение в страната е нетърпимо; че така повече не може да продължава.

Дойде времето да кажем как трябва да продължава да се развива страната, чрез гражданското си право на избор. Пред урните обаче се стекоха по-малко хора, отколкото при предишните избори, и причината – предвид пълните неделни улици – надали е в епидемията. А резултатите от изборите можем да обобщим в едно изречение така: „Разнопосочни желания за промяна, гарнирани с по малко от същото“. Основните партии, олицетворяващи „нетърпимото положение“, отново заемат стабилни позиции в парламента, а повечето от новите политически играчи имат неясна физиономия и визия за бъдещето. Сред последните изпъква обскурната фигура на един шут (на съвременен език, „шоумен“). Този неуморен бунтар срещу политическото и негов осмивател вероятно ще има решаващ глас при сформирането на ново правителство – сякаш за да ни подскаже, че в цялата картина има нещо комично.

Не е обаче моментът да се смеем. За задълбочен анализ на изборите е още рано, но поне две неща си заслужава да отбележим, защото са симптоматични за нашия народ. Първо, българите стигат, макар и бавно, до разбирането, че досегашното „нормално“ не бива да продължава повече, но не се решават да отстранят изцяло крепителите му и да подкрепят категорично радикални реформи. Този тип избор се повтаря на практика през целия 30-годишен период след края на комунистическата диктатура. Колкото и наложителни да са реформите, те или се правят половинчато, или – едва започнали – биват осуетени, дори опорочени от следващия половинчат или объркан вот на избирателя. Сякаш половината ни сърце ни казва, че трябва да вървим непоколебимо по пътя на обновлението, докато другата половина е натегнала от носталгия, страхове и нежелание за раздяла с миналото. Такива хора, „сложили ръка на ралото и гледащи назад“ (Лука 9:62), са негодни не само за Божието царство, но и за истинско демократично общество.

Второ, българите продължават да излъчват политически представители, които „нямат лице“ и/или се крият зад едно лице. Това се набива на очи при всички избори от XXI век, провели се с очакването на голяма промяна. Нима избирателят, гласувал масово доверие на Симеон Сакскобурготски през 2001 г. и на Бойко Борисов през 2009 г., познаваше хората, с които тези водачи възнамеряваха да управляват? Колко от тези хора бяха известни като професионалисти и като морални и силни личности? Колко от тях влязоха в аргументиран дебат с опонентите си? (Впрочем, последният риторичен въпрос се отнася и за техния лидер.) Същият тип избор сега се спира – макар и в по-скромни мащаби – на партията, чието единствено лице е шоуменът Слави Трифонов. Имаме всички основания да очакваме, че управлението на безличните ще продължи. В нови политически дрехи.

Има нещо не само тъжно, но и доста инфантилно в българските избори. „Горко ти, земьо, когато царят ти е дете“, възкликва старозаветният проповедник (Екл. 10:16). А какво да кажем, когато мнозинството от цял народ е незряло в изборите си? Затова не ни е виновна чумата. По-скоро тя трябва ни помогне да вървим по пътя на цялостната промяна на мисленето си. Добре би било да не застиламе масата за пир (и за сеир), а да наблюдаваме внимателно кого сме избрали и дали оправдава доверието ни. Така ще бъдем по-мъдри при следващото заставане пред урните.