Милостта се роди...

Треската за удоволствие по това време на годината, цветята, окичени по витрините, огромните количества храна, натрупани за угощението в една единствена нощ, свидетелстват за свят, изгубил паметта си, който сега отстъпва пред някакъв неясен спомен и извършва действия, чийто дълбок смисъл му убягва. 

Той знае смътно, че се е случило някакво щастливо събитие, че „една необятна надежда преброди земята”1, но каква надежда? Ако попитате наслуки някои от хората, които вечерят, или спрете минувачите по булевардите, за да им поискате обяснение за тази надежда и за да се опитат да обосноват пред вас тази своя радост, ще се сблъскате с подигравателни усмивки, с повдигане на рамене... Всичко това са стари истории, на които, разбира се, никой не вярва вече... Всъщност това са най-вече стари истории, които никой не познава, защото никога не ги е научил.
 
Един мой приятел чул как някакъв човек, застанал пред издигнатия край пътя кръст на една християнска мисия в Прованс, попитал другаря си: „Какво представлява това?...” Кое е това малко Дете, обожавано в продължение на много векове и чието Рождество всяка година, дори през най-мрачните и най-кървавите епохи, заставя народите да проявяват радост? 

Тази надежда, която не може да бъде умъртвена, защото – макар и посечена и унищожена – непрестанно покълва отново, разцъфтява пак; тя е най-скъпоценното притежание на горките хора. Те знаят, че поне тази нощ имат правото да бъдат щастливи... Щастливи? А как да бъдат щастливи по друг начин, освен като ядат и пият? Те не знаят нищо за това малко Дете, и най-вече не знаят, че Неговата тайна е тайна на щастие, която също съдържа в себе си питие и храна, един разломен хляб, една поднесена чаша...

Но все пак те знаят достатъчно, за да бъдат по-добри тази нощ, по-мили в отношението към близките си, по-склонни да дадат милостиня. Дори и да са го забравили, те някъде в себе си смътно усещат, че Бъдни вечер е нощта, в която милосърдието се роди. О, това е корен, който нивга не ще може да бъде изтръгнат! Посято семе, което врагът не ще успее да унищожи, въпреки привидната своя победа! 

Едно Дете е положено в сламата още от времето на царуването на Август, и след рождението Му нито една революция няма да успее да превърне този свят в обиталище, където милосърдието да го няма.

• 1. Цитатът вероятно е от поемата на Алфред дьо Мюсе „Надеждата в Бога” (L’espoir en Dieu). - Б.пр.