Казано ни е, че Христос е бил убит за нас, че Неговата смърт е измила греховете ни и че със смъртта си Той е унищожил самата смърт. Това е формулата. Това е християнството. Ето в това трябва да вярваме. Всякакви теории, които изграждаме за това как смъртта на Христос е постигнала това, според мен са съвсем второстепенни: обикновени планове или схеми, които трябва да изоставим, ако не ни помагат, и дори ако ни помагат, не трябва да се бъркат със същината на въпроса. Все пак някои от тези теории си заслужава да бъдат разгледани.

Повечето хора са чували теорията за това, че сме освободени, защото Христос доброволно е поел наказанието вместо нас. На пръв поглед това е много глупава теория. Ако Бог е бил готов да ни прости, защо, по дяволите, не го е направил? И какъв смисъл би имало да се накаже невинен човек вместо нас? Не виждам никаква, ако се има предвид наказанието в неговия полицейско-съдебен смисъл. От друга страна, ако мислите за дълг, има много смисъл човек, който има някакво имущество, да го плати от името на някой, който няма такова. Или ако приемем "понасянето на наказание" не в смисъл на наказание, а в по-общия смисъл на "плащане на сметката", тогава, разбира се, е въпрос на общ опит, че когато един човек е изпаднал в беда, проблемът да го измъкне обикновено пада върху добър приятел.

В каква "беда" е попаднал човекът? Опитал се е да се разпорежда с живота си сам, да се държи така, сякаш принадлежи на себе си. С други думи, падналият човек не е просто несъвършено създание, което се нуждае от усъвършенстване: той е бунтовник, който трябва да сложи оръжие. Да сложиш оръжие, да се предадеш, да кажеш, че съжаляваш, да осъзнаеш, че си бил на грешен път, и да си готов да започнеш живота си отново от нулата - това е единственият начин да се измъкнеш от "бедата". Този процес на капитулация - това движение пълен назад - ето това християните наричат покаяние. Сега покаянието не е никак просто. То е нещо много по-трудно от това да поискаш смирено извинение. То означава да се отучим от цялата самонадеяност и воля, в които сме били възпитавани в продължение на хиляди години. То означава да преминем през един вид смърт. Всъщност трябва да си добър човек, за да можеш да се покаеш. И тук е уловката. Само лошият човек има нужда да се покае: само добрият човек може напълно да се покае. Колкото по-лош си, толкова повече се нуждаеш от това и толкова по-малко можеш да го направиш. Единственият човек, който би могъл да го направи съвършено, би бил съвършеният човек, а той не би имал нужда от него.

Помнете, че това покаяние, това доброволно подлагане на унижение и своеобразна смърт не е нещо, което Бог изисква от вас, преди да ви приеме обратно, и от което би могъл да ви освободи, ако пожелае: то е просто описание на това какво е да се върнете при Него. Ако поискате от Бога да ви вземе обратно без него, всъщност Го молите да ви позволи да се върнете, без да се върнете. Това не може да се случи. Много добре, тогава трябва да преминем през него. Но същата лошотия, която ни кара да се нуждаем от него, ни прави неспособни да го направим. Можем ли да го направим, ако Бог ни помогне? Да, но какво имаме предвид, когато говорим за това, че Бог ни помага? Имаме предвид, че Бог влага в нас частица от Себе Си, така да се каже. Той ни дава назаем малко от Своя разум и така можем да разсъждаваме; Той влага в нас малко от Своята любов и така ние се обичаме един друг. Когато учите едно дете да пише, вие държите ръката му, докато то оформя буквите: тоест то оформя буквите, защото вие ги оформяте. Ние обичаме и разсъждаваме, защото Бог обича и разсъждава и държи ръката ни, докато го правим. Ако не бяхме паднали, всичко това щеше да е просто. Но за съжаление сега се нуждаем от Божията помощ, за да направим нещо, което Бог по Своята природа изобщо не прави - да се предадем, да страдаме, да се подчиним, да умрем. Нищо в Божията природа изобщо не съответства на този процес. Така че единственият път, за който сега най-много се нуждаем от Божието ръководство, е път, по който Бог, в собствената Си природа, никога не е вървял. Бог може да сподели само онова, което има: това нещо, в собствената си природа, Той не го има.

Но ако предположим, че Бог е станал човек - ако предположим, че нашата човешка природа, която може да страда и да умира, се е сляла с Божията природа в един човек - тогава този човек би могъл да ни помогне. Той би могъл да предаде волята си, да страда и да умре, защото е човек; и би могъл да го направи съвършено, защото е Бог. Ние с вас можем да преминем през този процес само ако Бог го направи в нас; но Бог може да го направи само ако стане човек. Нашите опити за това умиране ще успеят само ако ние, хората, участваме в Божието умиране, също както можем да мислим защото разумът ни е капка в океана на Неговия разум: но ние не можем да участваме в Божията смърт, освен ако Бог не умре; а Той не може да умре, освен ако не стане човек. Това е смисълът, в който Той изплаща нашия дълг и страда за нас; заради самия Себе Си Той въобще няма нужда да понася всичко това.

• 1. C.S. Lewis: Mere Christianity, (Geoffrey Bles (UK), Macmillan Publishers, HarperCollins Publishers(US), 1952). В българското издание заглавието е преведено „Отвъд човека”, (изд. Нов човек, София, 1997). Б.пр.