Александър Шмеман

Проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност (тази, която е даденост и не зависи от никакви приемания), а на историческите форми на християнството... – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно“, към „победата, която побеждава света...“. Те обаче обикновено дори не поглеждат в това огледало, смятат това нещо за „недуховно“ и „нерелигиозно“ (какво са например невъзможните в примитивизма си декламации [от духовни лица] против театъра и литературата), въпреки че кръвната, необходимата връзка на християнството с културата съвсем не е в това, щото християнството да бъде правено „културно“ и по този начин привлекателно и приемливо за „културния“ човек. Тъкмо културата обаче (не биологията, нито физиологията, нито „природата“) е светът, който християнството съди, изобличава и в крайна сметка преобразява. Да, то е над културата, но не може да бъде под нея или вън от нея. Самото понятие за Царството Божие е в състояние да „взриви“ културата, но цялата работа е там, че „вън“ от културата не е възможно нито да го разберат, нито да го чуят, нито да го приемат.

Цитатът е от: Александър Шмеман„Дневници“, изд. "Фондация Комунитас", 2011. Още няколко откъси от тази книга можете да прочетете тук