„Тириан погледна и видя най-странното и най-нелепо нещо, което можете да си представите. Едва на няколко метра от тях се издигаше грубовата дървена врата заедно с касата – съвсем ясно се виждаше на слънчевата светлина. Наоколо нямаше нищо друго – нито стени, нито покрив. Той се приближи до нея в почуда и останалите го последваха, за да видят какво ще направи. Тириан обиколи от другата страна на вратата. Но оттам изглеждаше по същия начин – той пак се намираше на открито в лятната утрин. Вратата просто стоеше сам-самичка, сякаш бе пораснала като дърво.
— Благородни Кралю – рече Тириан на Върховния Крал, – това е невиждано чудо.
— Това е същата врата, през която влязохте с онзи калорменец едва преди пет минути – каза Питър с усмивка.
— Но не влязох ли от гората в обора? Тази врата изглежда, сякаш води от никъде за никъде.
— Така изглежда, ако я обиколиш – отвърна Питър. – Но долепи око до онзи процеп между двете дъски и погледни през него.
Тириан долепи око до процепа. Отначало не виждаше нищо освен мрак. След миг, когато окото му привикна, съзря мъждивата червеникава светлина на огъня, който почти догаряше, а над него в черното небе грееха звезди. После различи и черни силуети, които се движеха насам-натам или стояха между него и огъня. Чуваше ги как си говорят и гласовете им бяха калорменски. Така разбра, че гледа навън през вратата на обора към мрака в Гората с фенера, където бе провел последната си битка. Мъжете обсъждаха дали да влязат и да потърсят Ришда Таркаан (но на никого не му се искаше), или да запалят обора.
Тириан се обърна назад и не можа да повярва на очите си. Над главата му се извисяваше синьото небе, а наоколо се простираше зелена равнина, докъдето му стигаше погледът. Край него стояха засмени всичките му приятели.
— Значи изглежда – започна Тириан, също с усмивка на уста, – че оборът отвън и оборът отвътре са две различни места.
— Да – отвърна Лорд Дигъри. – Вътрешността му е по-просторна, отколкото изглежда отвън.
— Да – добави Кралица Луси. – И в нашия свят имало един обор, в който се намирало нещо по-голямо от целия ни свят.
Това бяха първите думи, излезли от устата ѝ, и от вълнението в гласа ѝ Тириан разбра защо досега бе мълчала. Тя попиваше всичко наоколо много по-дълбоко от останалите. Бе прекомерно щастлива, за да говори.“
К. С. Луис, Хрониките на Нарния, Последната битка (Глава 13), изд. 2005 г.
превод от английски: Деница Дабижева