Годината е 1943, Англия в разгара на Втората световна война. К. С. Луис изнася поредица от три лекции в Кингс Колидж, Нюкасъл, които малко по-късно са издадени под общо заглавие „Отрицанието на човека“, чрез които се противопоставя на налагащата се философия на нравствения релативизъм – разбирането, че не съществува общовалидна основа за нравствените оценки, които хората правят, а всички такива оценки следва да се разглеждат просто като описание на чувствата на говорещия. Опасно е – твърди Луис в първата част от поредицата, „Безгръди хора“ – ако позволим тази философия да диктува образователната методика. Така ще скъсаме връзките с богатството на културното наследство на човечеството и в резултат, вместо да предпазим следващите поколения от злоупотреби с емоционални призиви, ще ги направим много по-податливи на подобна пропаганда.

Във втората част, „Пътят“, Луис се опитва да покаже, защо ценностната философия на критикуваните от него двама автори (които той нарича Гай и Тит) е непоследователна:

В действителност се оказва, че Гай и Тит поддържат с напълно безкритичен догматизъм цялата ценностна система, която излезе на мода сред сравнително добре образованите млади хора от професионалните класи между двете световни войни. Техният ценностен скептицизъм е повърхностен – предназначението му е да се прилага спрямо ценностите на другите. Относно собствените си ценности те не са така скептични. И това е много често срещано явление. Мнозинството от онези, които „развенчават“ традиционните или (както биха се изразили те) „сантименталните“ ценности, изхождат от свои собствени ценности, за които вярват, че са имунизирани срещу развенчаване. Те претендират, че окастрят паразитните емоционални израстъци, предписанията на религията и наследените табута, за да могат да прорастат „истинските“ или „основните“ ценности.