Аз не съм моралист. Не вярвам в морала като морал. Ние обичаме Някой, който каза: „Блажени чистите по сърце...“. Ние обичаме Някой, който каза: „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“1. Ние обичаме Някой, който каза да си изтръгнем окото, ако то ни съблазнява2.
Може би обичаме повече, отколкото предполагаме този тъй взискателен Някой. Трябва да сме достигнали заника на живота си, за да си дадем сметка за това. Всяка друга любов е преминала... Оставаме сами с Него: „Само аз останах...“. Ала това, че нечестивостта ни разделя от Бога, е собствено преживяна истина за християнина. Духовният живот се подчинява на закони, толкова проверими, колкото и онези на физичния свят.
[...] Чистотата е условието за най-възвишената любов, за едно надделяващо над всички притежания – притежаването на Бога. Защото става дума именно за това и за нищо по-малко. А ако не става дума за това, защо ни се забранява радващото останалия свят?
Притежаването на Бога засяга не само светците и мистиците. Според катехизиса, на който ме учеха, и най-смиреният християнин е способен да притежава Бога, стига само да има необходимата наченка на любов, за да бъде опростен. Толкова малко презирам онова, което хората наричат любов, че не виждам нищо и никой да заслужава тя да му бъде пожертвана освен самата любов, живата любов, тази любов, която е истинското име на Бога: „Бог е любов“.
Цитатът е от Франсоа Мориак, „В какво вярвам“ (François Mauriac, Ce que je crois), изд. Фондация „Комунитас“, 2013, стр. 51-53.