Християнска история и обществени ценности (лекции и дискусия)

Кога

„От нашия български живот е изтрито християнството. Не само от живота на интелигенцията, а и от живота на народа… Следователно ние, моето поколение, или по-скоро нашите поколения, бяхме осъдени да открием вярата сами, със свои собствени усилия. Ние бяхме равнодушни към проблема за трансцедента, религията, безсмъртието. И сигурно щяхме да останем такива, ако не бяха събитията, ако не беше Историята – този единствен възпитател на човека. Пътят бе дълъг. Всеки го намираше през страданията, в безсънните си нощи и дневните си вълнения. Всеки сам предприемаше пътуването към кръста и към Голгота, често пъти тайно дори от близките си.

Аз попаднах в този поток на боготърсители. Някъде бях сам, някъде имах някой спътник, възрастен или млад. Чувах думи на откровение, научавах странни истории, бях свидетел на една агония. Виждах вътрешната трансформация, виждах не едно прераждане. Ако преди бе изтрита вярата, сега моето поколение изтриваше неверието.“

Владимир Свинтила, „От Маркс до Христа“ (ИК „Икеа“, първо издание)

Думи на Владимир Свинтила, един от най-проницателните и поетични анализатори на българската душевност, произнесени вместо изповед на цяло поколение, преминало през живота на един народ и оставило духовния си отпечатък върху неговата идентичност в периода от „годините на тревогата“ (1944 г. – 1949 г.), през „годините на ужаса“ (1949 г. – 1954 г.) и „празните надежди“ (1954 г. – 1964 г.) до “годините на непримиримостта“ (от 1964 г. нататък).

Ако при определянето на собственото си историческо време се опитаме да продължим символиката на Свинтила, днес – в годините на духовната разруха; на изгубените някъде между прекъснатата приемственост и изкривеното разбиране за свобода поколения; на съзнателно поддържаното невежество за близкото ни минало и умело толерираното бягство от истината за самите нас, за хората, принци пите и моралните подбуди, от които е била ръководена най-новата ни политическа история в десетилетията след 9.IX.1944 г. – с болезнена острота пред нас застава въпросът залязва ли българският дух; имал ли е някога и има ли и днес българският народ своите исконни ценности, доколко здраво те са вкоренени в християнството? Можем ли да се присъединим с тъга към скръбното откровение, с което започва изповедта на Свинтила, и ще бъдем ли докрай честни към себе си като народ, за да не продължим нататък? Дали, кога и как ще преминем през собствената си Голгота на покаяние за грешките от миналото, за да простим и да бъдем простени. За да продължим напред – заедно – и да отвюваме правото си да вкусим силата на мъжеството да бъдем; сдържаното превъзходство на достойнството и безстрашието на духа?

В търсене на отговорите на тези трудни и болезнени въпроси ще бъдем заедно на 12 септември 2014 г. (петък) от 19 часа в Археологическия музей на град Пловдив в рамките на съби тието „Нощ на музеите – Пловдив“ с д-р Адриана Любенова (ПУ „Паисий Хилендарски“), д-р Димо Чешмеджиев (ПУ „Паисий Хилендарски“) и Венцислав Каравълчев (СУ „Св. Климент Охридски“), в дискусия на тема „Християнска история и обществени ценности“.

Д-р Адриана Любенова заминава за САЩ едва 15-годишна, където завършва средното и висшето си образование. След 16-годишно пребиваване там (през 2006 г.), решава да се върне в България. Първата магистратура, която завършва след завръщането си в родината е църковна живопис. Естествено свързана с нея е втората й специалност „богословие“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. След нея завършва магистратура по археология с реставрация и консервация в същия универитет. През месец май 2014 г. защитава дисертация на тема „Мозаичното изкуство в късноантичния Филипопол IV–VI в.“ в Института по изследване на изкуствата при БАН. Преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, катедра „Теология“.

Д-р Димо Чешмеджиев е роден през 1960 г. Завършва история във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ през 1982 г. От завършването си до 1985 г. работи в системата на държавните архиви и музеите, а в периода 1985–1990 г. – в Единния център по социология и философия при БАН. През 1990 г. защитава докторат на тема „Кирил и Методий в българската историческа памет през Средните векове“. До 2005 г. е научен сътрудник по средновековна история в Института по история при БАН. Специализира във Франция, Италия и Ватикана. От 1990 г. е хоноруван преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, а от 2005 г. – редовен доцент в същия универститет по средновековна българска история и култура. Научните му интереси са съсредоточени в проучването на редица въпроси от културната и религиозна история на средновековна България. Особено място в тези интереси заема кирило-методиевската проблематика. С нея естествено са свързани и изследванията на автора за покръстването на българите и първоначалното устройство на българската църква.

Венцислав Каравълчев е роден в Бургас през 1967 г. Завършва Духовната акадечия, сега Богословски факултет при СУ „Св. Климент Охридски“ през 1992 г. Специализира богословие в Швейцария – Женевски университет, Италия – Грегориански университет и Гърция – Атински университет (Богословски факултет), както и Ислям и мюсюлмано-християнски отношения в Англия – Бирмингамски университет. В същия университет завършва и Мисионерския институт към CSM (Church Mission Society). От 2001 г. работи като мисионер към CSM Oxford. По тази програма, в продъжение на 3 години, е преподавател в Батумската духовна семинария – Грузия.

През м. декември 2009 г. сп. „ХАРТА“ публикува на страниците си статията му „Рождество Христово (история на празника)“, посветена на подробен и задълбочен анализ на историческите източници относно честването на един от най-големите християнски празници в историята на църквата. Автор е на редица публикации в сп. „Християнство и култура“ и сайта www.dveri.bg.