1000 пъти лека нощ

В увода към новата ни блог-рубрика „Магията на киното“ заявихме ясно, че няма да говорим за филми, с които можете да се забавлявате. Напротив, обещаваме, че ще разсъждаваме заедно за филми, които не приспиват, а разбуждат; които не успокояват, а тревожат. Разбрахме се, че ще говорим за киното като за една магия. Само че не магия, която ни въвежда в друга реалност, а която ни отваря очите да видим реалността по-пълно, в повече измерения, като осъзнаем и своето място в нея. В известен смисъл това е анти-магия: качественото кино не променя законите на познатия ни свят, а променя нас така, че да възприемаме света по-цялостно. Постепенно променя вкуса ни – и ставаме все по-гладни за реалността. Тогава, на следващата вечер с киното, човек очаква с нетърпение ново „хапче реалност“. И му се иска това да продължава още поне хиляда пъти.

Сещате се за коя история ви намеквам. В своите 1001 нощи с Шехерезада халифът винаги очаквал с нетърпение следващия разказ на девойката. Така ставал все по-мъдър, а принцесата завинаги завладяла сърцето му. Доброто кино има всички шансове да стане нашата Шехерезада. И нека днес го оставим да започне своето повествование.

Почти случайно нашият първи коментар ще бъде посветен на филм, чието заглавие прави пряка препратка към историята на Шехерезада: „1000 пъти лека нощ“. Казвам „почти случайно“, защото филмът е нов, от 2013 година, а вече обявихме, че – като правило – няма да се занимаваме с толкова нови творби. Но ето че днешното историческо време ни поставя ребром нови и трудни въпроси. Някои от тях просто не търпят отлагане и затова трябва да приветстваме произведения на киното, които ги засягат. Такава е подбудата ми да насоча вашето внимание към филма „1000 пъти лека нощ“ на норвежкия режисьор Ерик Попе. Той ни предлага един интересен поглед върху темата за корените на ислямския тероризъм, за съвременния сблъсък на цивилизациите и за затруднението на западния свят да го разбере. Сблъсък, чийто пореден тътен огласи света на 7 януари, с автоматичните откоси в редакцията на парижкото списание „Шарли Ебдо“. По някаква ирония на съдбата, гледах „1000 пъти лека нощ“ няколко дни преди трагичното събитие и след това посланието на филма и действителността поведоха диалог в ума ми.

Не е обаче коректно да се говори за някакво единно и завършено послание на филма. По-скоро изглежда, че режисьорът Ерик Попе задава на глас въпроси и честно ни казва, че не може да ни предложи удовлетворителни отговори. Като един типичен днешен западен човек, изправен пред непроницаемата жестокост на един свят, който до скоро е смятал, че разбира добре: ислямския. Как става така, че след като ислямът съществува вече цели 13 века и през всичкото това време е съжителствал и взаимодействал, малко или много, със западната култура, през ХХI век той се оказва толкова неразбираем и така отблъскващо враждебен? Защо тъкмо в нашата съвременност ислямът роди тероризъм и подложи на това зло преди всичко собствените си народи – като изпраща по пазарите на Ирак и Афганистан жени и момичета от ислямски семейства, които да се самовзривяват и така убиват десетки мюсюлмани? Как е възможен целият този ужас и то в името на религията, която разумният и презадоволен западен човек отдавна е оставил извън полезрението си, като нещо ненужно? Не могат ли тези хора от ислямските страни да живеят човешки, като нас? И не е ли тяхната вяра някакъв безумен култ към смъртта? Така поне изглеждат нещата от западна перспектива. И оттук започва кинопътешествието на „1000 пъти лека нощ“: една мюсюлманка лежи в отворен гроб и е оплакана жива, преди да препаше експлозивите и да се отправи на своята самоубийствена мисия.

Не, тук има някаква мистерия, която трябва да бъде разгадана. Светът има правото и задължението да разбере. Главната героиня на филма, фотографът-професионалист Ребека, се е отправила със своя апарат към тези горещи точки на света, за да погледне смъртта в очите и да я заснеме. И да започне един страшен фоторазказ нощ след нощ, като всяка следваща може да бъде последна. Досущ като съвременна Шехерезада. Похвално и достойно. Западният свят отдавна се е научил да се прекланя пред хората, които отиват на рисковани мисии и повдигат завесата пред истината.

Само че тази съвременна Шехерезада си има семейство: учен съпруг и две прекрасни дъщери. Живеят в къща недалеч край океанския бряг в Ирландия, където приливът и отливът рисуват всеки ден идилични картини. Всички условия са налице за един живот по добри европейски стандарти. Какво тогава липсва в живота на Ребека, че така неистово желае да снима смъртта всеки ден? На пръв поглед нищо. Тя обича семейството си и е отговорна майка. Вече е осъзнала, че не бива професията да влиза в конфликт с личния ѝ живот. И оттук започва нейната собствена драма, която в някакъв смисъл се оказва не по-лека от тази на жените-самоубийци в ислямския свят.

Оказва се, че изборът „Семейството над всичко“, който е толкова естествен от общочовешка гледна точка, не е съвсем тривиален. Защото той не изключва по никакъв начин всекидневния ни избор да гледаме истината в очите или не. Да разпространяваме истината, дори с риск за живота, или да бягаме от опасностите, които тя носи със себе си. Ако ни се отнеме тази свобода, значи са посегнали на самата ни същност. Ако нашите най-близки хора отричат тази ни свобода, значи нещо между нас се е скъсало. Докато ние продължаваме да ги обичаме и ни боли... Може би децата, които тепърва откриват света, и остават отворени към страшните неща в него, ще имат смелостта да надникнат в нашето сърце и да ни разберат? А ние, от своя страна, когато осъзнаем, че тези страшни неща може да се случат и с нашето дете, ще можем да направим по-истински крачки към него.

Филмът „1000 пъти лека нощ“, съвместна продукция на Норвегия, Ирландия и Швеция, вече е отличен с награди на няколко кинофестивала. През 2014 г. спечелва три норвежки награди „Аманда“ (за най-добър филм, за операторско майсторство и музика), награда за най-добър филм на международния фестивал в Чикаго, а през 2013 г. грабва голямата награда на журито на престижния световен кинофестивал в Монреал, Канада. Насладете се на великолепната игра на талантливата и чаровна френска актриса Жулиет Бинош (в ролята на Ребека) и на достойния ѝ партньор от Дания, Николай Костер-Валдау (в ролята на съпруга). Чудесно произведение в традициите на скандинавското и въобще северноевропейското кино: сложни, но автентични образи, майсторска камера, психологизъм, покана за размисъл без преки внушения или готови решения. За тези традиции ще говорим повече друг път. Историята на киното ни е оставило ненадминати образци.