Страстите Христови

В седмицата след Великден е естествено да насочим вниманието си към филм с християнска тематика. Но преди това ще си позволя едно малко отклонение. Нека се опитаме да уточним какво означава едно произведение да е християнско. Можем ли изобщо да посочим чисто християнско произведение? Дали това трябва да е творба, която непременно има за сюжет събития от Библията или от църковната история и предлага богословски издържан поглед върху тях? Или пък предава иносказателно някои християнски истини, както го правят „Хрониките на Нарния“ или „Властелинът на пръстените“? Или може би просто разглежда важни житейски въпроси през призмата на християнската вяра на своя автор? Най-сетне, а възможно ли е авторът да не е вярващ, но все пак – като честен творец – да заема по някои проблеми принципно християнска позиция? Оказва се, че не е лесно да дадем определение за християнска творба. Според мен не е и необходимо. Важно е обаче да подчертаем, че всяко сериозно произведение, което не гледа повърхностно на действителността, си заслужава разглеждането. То ни кани на един диалог с автора или помежду ни, от който вярващите не бива да бягат – независимо дали темите са приятни или неприятни. Да припомним основната ни теза от рубриката „Магията на киното“: доброто изкуство и, в частност, доброто кино има мисията да ни изправя пред тайнството на живота. Което го прави сътрудник на християните в тяхната мисия.

Ще се спрем на един филм, който би трябвало да е особено интересен за вярващите. Защото говори не просто за християнството, а за самия Христос. И то за най-драматичния, най-важния и най-страшния ден от Неговия живот: последния. Когато на върховно изпитание е поставен смисълът на всичко, за което Исус е дошъл на тази земя и заради което Неговите ученици са Го последвали. Денят на титаничен сблъсък между силите на злото в разнообразните им одежди и маски и Сина Божий и Човешки. Възможно ли е всъщност да се предаде с думи, звуци и образи поне частица от тази трагедия на времената, в която творението осъжда своя Създател? Ако да, това със сигурност би било пробен камък за майсторството на всеки режисьор. Един от успешните киноразкази за Разпети петък принадлежи на Мел Гибсън с неговия филм „Страстите Христови“ (2004). Независимо от разнопосочните реакции, които тази творба предизвика в християнския свят.

Ако не сте гледали този филм, непременно трябва да го направите. Той се появи в един момент, когато изглеждаше, че да се екранират исторически събития вече не е особено интересно. Като че ли за един век кино възможностите на този жанр се бяха поизчерпали и оставаше само от време на време да се прави по някой „римейк“ или да се превъртат стари клишета. Мел Гибсън показа, че това усещане е заблуждаващо – и то по отношение на толкова клиширани сюжети като библейските. Неговият филм потапя зрителя в трагедията на времената от първите си секунди и го държи в плена си до самия край, когато много елегантно намеква, че тази трагедия все пак има щастлив финал. Чувството за историческа автентичност е подсилено от режисьорското решение героите да говорят на оригиналните древни езици: староеврейски, арамейски и латински. Включително с акцент и допускайки грешки, когато езикът не е родният им. Разказът на каноничните Евангелия е следван доста стриктно; творческите добавки в сценария са ограничени. Въобще стремежът на Гибсън изглежда е да остави библейският текст да говори сам, а възможностите на киното да се използват, за да ни предадат преживявания и лица, които трудно бихме могли да си представим. За лицата на хората режисьорът прибягва и до класическото изобразително изкуство – зрителят може да разпознае в тях образи от платна на средновековни, ренесансови и на по-късни майстори на четката.

Отличително достойнство на филма е, че успява да изпълни със съдържание богословското понятие „Страсти Христови“. В своята старинност, поне на български, то съхранява нюанси, които се губят при съвременния му превод „Страдания Христови“. Страданията на Исус през последния Му ден на тази земя носят в себе си и силата на страстите: стремежът да те обладават и да замъгляват истината, да поставят капани, да раздират, плашат и измъчват душата. Христос в тази забележителна кинотворба е буквално нападнат, сполетян от страстите. Те се вият около Него като вихрушка сред човешката гмеж, рисуват демонични картини, зъбят се през разкривените лица на войници или свещеници. Той видимо преживява тяхната сила и ги побеждава с неподправено простодушие – изиграно по великолепен начин от актьора Джим Кавийзъл. Ако някой се съмнява, че Исус е бил истински човек, способен да се гърчи в страдания, да бъде подлаган на съблазни и изкушения, нека гледа „Страстите Христови“ – и да страда заедно с Него.

Всъщност една от честите критики срещу филма на Гибсън е, че той подлага зрителя на прекалено голямо страдание. Упрекват го, че е твърде натуралистичен, че ни показва твърде много кръв, садизъм и човешко унижение. Наистина, известни са дори смъртни случаи със зрители, които не са понесли сцени от „Страстите Христови“ – включително и един свещенослужител. Все пак аз не споделям мнението, че филмът страда от липса на чувство за мярка. Просто мярката на Христовите страдания, и вътрешни, и телесни, е била действително огромна, нечовешка. Тя трябва да бъде не само осмислена, но и преживяна по някакъв начин, за да разбере човек по-добре основни твърдения на християнството, че Исус е бил натоварен с нашите грехове, че смъртта Му е донесла изкупление на грешното човечество и че Той е победил в смъртна схватка самия Сатана.

А образът на Сатана и проявите му в кадър или зад кадър са особено оригинална творческа инвенция на Мел Гибсън. Оставам на вас да преживеете екранния сблъсък с това същество, от което наистина ще ви полазят тръпки. Без никакви ефекти от хорър-филмите, просто заради нечовешката и античовешката му природа, заради вледеняващата му отчужденост. Врагът на човешкия род е демаскиран от Христос и се появява без ореола на съблазнител, като извратител на всяко добро. Докато бива докрай лишен от снаряжението си в запомнящата се предфинална сцена.

И така, препоръчвам ви един киношедьовър, който и вярващи, и невярващи ще оценят високо. „Страстите Христови“ ще оставят своя отпечатък в душата ви, без да бъдат проповед или пропагандна творба. Всъщност, тъкмо поради това.