Седмият печат

Великденските празници отминаха бързо. Вероятно и темата за Възкресението, към която те ни връщат всяка година, вече е останала на заден план в живота ни. Колкото и велика да е вестта за възкресението на Христос, колкото и голяма надежда да носи тя за възкресението на всеки вярващ, трябва да признаем, че проблемите на всекидневието често я засенчват. Ние се възторгваме пред великите послания, но на практика живеем с дребните реалности. Дребнотемието има властта да ни обсебва, и то с лекота. Но какво да кажем за противоположната на Възкресението тема: темата за смъртта? При това не за смъртта изобщо, а за нашата собствена смърт. Може ли този неописуемо тревожен въпрос да бъде заглушен от „дребните реалности“ на живота? На пръв поглед, да. Понесени от неспирния поток на всекидневните задачи, ние живеем така, сякаш смъртта е някаква илюзия. Правим си планове за месеци и дори за години напред, напълно изключвайки възможността утрешният ден да бъде последният за нас. Постоянната заетост на ума, ръцете, очите и ушите ни сякаш не оставя място за мисълта за смъртта. Тази тема трудно си пробива път в медиите и в разговорите между приятели. На път е да изчезне дори от църковната проповед. Понякога си мисля, че само магия може да я върне на подобаващото ѝ се място. Но ние вече познаваме една такава магия: „Магията на киното“, както озаглавихме нашата поредица. Някои режисьори охотно използват своята магическа дарба, за да ни кажат: „Хайде да поговорим за смъртта! Защото, ако вие спокойно можете да живеете без мисълта за нея, аз не мога!“

Има няколко кинотворби, посветени на срещата със смъртта, които са се превърнали в същинска класика. Ако е рекъл Господ, постепенно ще ви запозная с всички тях. Днес ще започна с една от по-старите: киноплатното „Седмият печат“ на Ингмар Бергман. Редовните читатели на Библията ще се сетят какъв е произходът на заглавието. В Откровението на Йоан Богослов книгата на последните времена е запечатана със седем печата и разчупването на седмия подвежда към изпълнението и свършека на световната история. Непосредствено след разчупването му, на небето настава мълчание за около половин час (Откр. 8:1). Именно това „мълчание на небето“, а не толкова седмият печат, е водещият мотив във филма на Бергман. Не смъртта е толкова ужасна, колкото мълчанието на небето, видимото отсъствие на Бога от този страшен свят. Главният герой не се страхува да се срещне със смъртта и дори се опитва да я надиграе. Но мисълта за Бога и за Неговото мълчание не му дава мира. По това неговата драма прилича на друга библейска история: на терзанията на праведния Йов. Мълчанието на небето е кръстът на Бергмановия герой, който той вече не е готов да носи – макар че е кръстоносец.

Тук трябва леко да повдигна завесата пред фабулата на филма. Рицарят Антониус Блок се връща от дългогодишен кръстоносен поход по своите родни земи. Смъртта, пред която постоянно се е изправял като воин, го чака и тук – върлува страшна чума. Хората по различен начин се опитват да живеят при тези условия. Едни търсят убежище в цинизма и ироничното тълкуване на всичко случващо се. За тях мълчанието на небето е естественото състояние на света, а говоренето на църквата и на богословите е негов лицемерен заместител. Други виждат в смъртоносната напаст едно от знаменията за наближаващия край на света. В духа на средновековната култура, те са склонни да слушат изобличителни проповеди и дори да се самообвиняват. Но мигом стоварват ниските си страсти върху някоя невинна жертва, ако такава се намери на пътя им. Трети просто се забавляват или развратничат, без да отдават внимание на бедствието. Четвърти очакват безропотно съдбата си. Няма кой да предложи смислен отговор на мъчителните въпроси на рицаря за Бога. Дори самата смърт, която му се явява в човешки образ и с която той е готов да води диалог. Мракът се сгъстява и черно-бялата лента (филмът е от 1957 година) засилва внушението на режисьора.

Твърде вероятно е образът на рицаря да носи определени автобиографични черти на самия Ингмар Бергман. Знаменитият режисьор е роден и отраснал в семейството на шведски лутерански свещенослужител и получава строго религиозно възпитание. Но според собствените му думи, той изгубва вярата си още като дете и дълго време не може да се примири с това. Този дух може ясно да се усети в „Седмия печат“. Сигурно сте се сблъсквали с него в разговори с приятели или в самите вас: „Хубаво е да вярва човек, иска ми се да вярвам, но не мога… Не виждам основания… Може би, ако видя истински вярващ човек, той може да ми вдъхне някаква надежда.“

И Бергман създава в своя филм роля на истински вярващия човек. При това много убедителна и въздействаща върху зрителя. Доста неочаквана. Не бихте предположили, че душата на един пътуващ цирков артист ще бъде отдадена на Бога и любовта, нали? Да забавляваш тълпата с тъпи сцени и шегички и същевременно да пишеш възторжени химни за Исус. Да отвръщаш на хулите и униженията с кротост и детска тъга. И да пазиш сърцето си неопетнено, озарено от светлина свише. На такива хора Бог може би говори, казват ни Бергман и неговият рицар Блок. Превежда ги през пустинята на живота и ги измъква от лапите на смъртта. А за да укрепи вярата им, от време на време Бог ги дарява с чудни видения. В крайна сметка, за такива хора има бъдеще. Дори чумата да покоси стотици и хиляди, те ще продължат да живеят. Заключителните минути на филма звучат почти като стиха от Христовата проповед на планината: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:4).

Филмът „Седмият печат“, основан на театрална драма на Бергман, донася на своя сценарист и режисьор световна известност. Ролята на рицаря е поверена на младия Макс фон Зюдов, а една от важните женски роли – на чаровната Биби Андершон, която впоследствие ще участва и в други известни филми на Бергман. Филмът е удостоен със специалната награда на журито на престижния фестивал в Кан. Любопитна подробност е, че е сниман за по-малко от два месеца, по думите на автора си „при един невероятен подем на жизненост и удоволствие“. Изящна творба, изваяна на един дъх. Сигурен съм, че и вие ще я изгледате на един дъх. И след това ще гледате на живота и на смъртта с променени очи.