Възкресението

Ако Исус Христос е бил възкресен от мъртвите, за да не умре никога повече, Той веднага е бил белязан като различен от всяка друга личност в историята. Той трябва да е уникален. В Него трябва да има нещо драматично различно. Единственият въпрос, който остава, се отнася до естеството на Неговата уникалност – въпросът, на който християнското богословие е дало отговор в учението за Въплъщението. И все пак апологетът ще осъзнае, че възкресението на Христос се оказва голямо препятствие пред много хора1. Причините за това се въртят около три проблема: невероятността на събитието, неточността на новозаветните свидетели на събитието и неговата ирелевантност към живота. Тук ще разгледаме някои от тези въпроси.

Вляво: Възкресение, Матиас Грюневалд, част от Изенхаймския олтар (Isenheim Altar,1515); Вдясно: Resurrection (after Grunewald), мултимедийна инсталация, 2006, Бруди Кондън, представена в USF Contemporary Art Museum

Новият Завет е пропит от темата за възкресението на Исус от Назарет. Последствията от това събитие, както за личния опит на първите християни, така и за тяхното схващане относно разбирането за самоличността и значението на самия Исус, преобладават в полезрението на новозаветните писатели. Именно въз основа на твърдото им убеждение, че Този, който е бил разпънат, е бил възкресен от Бога от мъртвите, се стига до удивителните промени във възприемането на положението и самоличността на Исус. Кръстът бива интерпретиран в перспективата на Възкресението, а учението на Исус се възприема със страхопочитание към Този, чиято същност е разкрита от Възкресението. Пред Исус се прекланят и Го обожават като жив Господ, Който ще дойде отново – а не просто Го почитат като мъртъв, велик равин. Тенденцията да „се мисли за Исус Христос като за Бог“ (Второ послание на Климент Римски 1:1) вече е очевидна в Новия Завет. Не може да не подчертаем дебело, че най-важната еволюция на християнското разбиране за самоличността и значението на Исус Христос се случва не по време на патристичния период поради съмнителното влияние на гръцката метафизика, а в рамките на двадесет години след самото Му разпъване на кръста.

Разбира се, съвременните изследователи на възкресението твърдят, че за първите християни е било лесно да повярват във възкресението на Исус. В края на краищата, вярата във възкресенията е била обичайна по онова време. Би могло първите християни прибързано да са заключили, че Исус е възкръснал от мъртвите, докато всъщност се е случило нещо съвсем различно. И макар грубите обвинения от миналото (например, че учениците са откраднали трупа на Исус от гробницата Му или че са били жертви на масова истерия) все още да се срещат, те обикновено биват заменени от по-сложни теории. И така, настоява най-важната от тях, Възкресението в действителност е било символично събитие, което първите християни са объркали с историческо събитие поради своите безкритични презумпции.

В отговор на това твърдение обаче може да се посочи, че нито едно от двете широко разпространени вярвания в онази епоха не прилича по никакъв начин на възкресението на Исус. Садукеите напълно отхвърлят идеята за възкресението (факт, от който ап. Павел успява да се възползва в труден момент: вж. Деяния 23:6–8), докато очакванията на мнозинството са за всеобщо възкресение в последния ден, в края на самата история. Очебийната чудатост на християнското заявление, че възкресението на Исус е станало в човешката история, в определено време и на определено място, твърде лесно се пренебрегва от съвременните критици, въпреки че тогава тя е била явна. Изглежда, че се е случило немислимото и тъкмо поради това то е изисквало специално внимание. Случилото се с Исус далеч не е се е вписвало в популярното очакване за протичането на възкресението – всъщност, двете са били несъвместими. Очебийната новост на християнската позиция по онова време е била затъмнена от опита за християнско разбиране на Възкресението в продължение на две хилядолетия – но на своето време тази позиция не била осмислена, а неортодоксална и радикална.

Да се отхвърля християнското разбиране за възкресението на Исус, защото, видите ли, било съобразено с тогавашните очаквания, е явно неприемливо. Идеята да се представи възкресението на Исус като някакво пожелателно мислене от страна на учениците също изисква известно въображение. Защо да приемаме, че учениците е трябвало да преодолеят срива от смъртта на Исус, като направят безпрецедентното до тогава предположение, че Той е бил възкресен от мъртвите? Историята на Израил е пълна с телата на благочестиви еврейски мъченици, като никой от тях никога не е би смятан за възкресен от мъртвите по такъв начин.

Второто възражение срещу историческата достоверност на възкресението на Исус бе повдигнато през последните години и се основава на аналогията между езическите митове за смъртта и възкръсването на боговете и възкресението на Исус. През първата половина на XX век се появява значителен брой научни творби, които привличат вниманието към езическите и гностическите митове. Навярно най-известната от тях в англоговорящия свят е книгата на Дж. Фрейзър „Адонис, Атис, Озирис“. Твърди се, че новозаветните писатели просто възпроизвеждат този мит, който е част от интелектуалното наследство на древния свят. Рудолф Бултман се нарежда сред многото учени от този период, които настояват за наличието на такова влияние (произтичащо от мандейците) върху разказите за възкресението и вярванията в Новия Завет, а след това предприемат логически съмнителната стъпка, като твърдят, че тези паралели дискредитират историческата достоверност на възкресението на Исус.

Оттогава обаче изследванията постигнаха значителен напредък. Аналогиите между езическите митове за умиращи и възкръсващи богове и новозаветните разкази за възкресението на Исус сега се смятат най-малкото за далечни2. Например, новозаветните документи внимателно уточняват мястото и датата на смъртта и възкресението на Исус, а също посочват свидетелствата за това. Контрастът с неисторическата повествователна форма на митологията е поразителен. Нещо повече, няма познати примери от тази митология, които се отнасят към конкретна историческа фигура в езическата литература; тогава би излязло, че новозаветните автори са допринесли за зашеметяващо оригинален обрат на тази митология. По този пункт трябва да се признае проницателността на К. С. Луис, който действително е познавал митовете.

Луис осъзнава, че новозаветните разкази за възкресението на Исус не са свързани с истинска митология, въпреки твърденията на някои богослови, които са се упражнявали в тази област. Може би най-важното обаче е прозрението му, че гностическите митове за спасител, които новозаветните писатели уж били използвали и приложили към Исус, трябва да се датират по-късно от самия Нов Завет. Така че ако някой е взаимствал някакви идеи от някого, изглежда че гностиците са тези, които са ползвали християнски идеи.

Така оспорването на историческата достоверност на Възкресението от страна на тези теории влиза в учебниците по история на идеите. Преди да продължим нататък, трябва обаче да подчертаем нещо важно. Видяхме как уж отговорни академични изследователи, смятани на своето време за компетентни, поставят основен аспект на християнската вяра пред голямо предизвикателство. Това се възприема сериозно от богослови и популярни религиозни писатели. И все пак изглежда, че е била пренебрегната явната условност на научното познание. Последното се развива чрез оценка на фактологичните доказателства и хипотезите. Този процес отнема десетилетия, при което нещо, смятано за очевидно от едно поколение, по-късно често се оказва погрешно. Съдбата на „мита за възкресението“ е тъкмо такъв пример: към 1920 г. митът на практика се възприема като факт, установен от сериозни и отговорни изследователи, а три четвърти век по-късно се разглежда като интересна, но вече дискредитирана идея.

Колко още такива теории, които сега изглеждат убедителни и представляват предизвикателство спрямо християнската вяра, ще се смятат за остарели след петдесет години? Едва ли може да се очаква, че християнството ще изостави изповядването на възкръсналия Христос като Спасител и Господ на толкова неубедителни основания. Нещо повече, както знае всеки изследовател на историята на идеите, удивително е колко бързо едно поколение изоставя презумпции, смятани за сигурни от предишното! Християнството е длъжно да говори за двете хиляди години своя история, както и за неопределен период в бъдещето, без да позволява на краткосрочните тревоги на модерността да налагат почерка си на идните поколения.

Инсталацията Grid Buster от Лин Олдрич, изложена през 1989 г. в галерията на Университета Байола в Южна Калифорния. Източник: artway.eu.

Една трета линия на критика на историческата достоверност на Възкресението дължим на германския социолог Ернст Трьолч, който твърди, че тъй като мъртвите не възкръсват, Исус не би могъл да възкръсне. Основният принцип на това възражение води началото си от Дейвид Хюм и се отнася до необходимостта от съвременни аналози на исторически събития. Преди да приемем, че дадено събитие се е случило в миналото, трябва да бъдем убедени, че то все още се случва в настоящето. Трьолч настоява, че тъй като липсва съвременен опит с възкресяването на мъртво човешко същество, имаме основание да приемем, че никога не е бил възкресяван мъртъв човек.

Разбира се, тъй като християнството настоява, че възкресението на Исус е уникално историческо събитие, липсата на съвременни аналози може да се очаква. Ако редовно са възкресявани хора от мъртвите, не би било трудно да приемем, че и Исус Христос е бил възкресен така. Но това събитие нямаше да се откроява. Не би правило отлика. То не би могло да ни каже нищо: нито за самоличността на самия Исус, нито за Бога, който е решил да Го възкреси по такъв начин. Възкресението е било възприето толкова сериозно, защото е било осъзнато, че то е нещо напълно отвъд обичайното, уникално в същинския смисъл на думата.

Все пак, необходим е по-сложен отговор на тази линия на възражение. Най-енергичният отговор на критиката на Трьолч е направен от Волфхарт Паненберг. Той изтъква, че Трьолч е възприел забележително догматичен възглед за реалността, основан на съмнителни метафизични предположения, като в действителност налага какво би могло и какво не би могло да се случи в историята въз основа на предубежденията му. Паненберг ни обръща внимание, че Трьолч предварително е приел, че възкресението не може да се случи. Последователността на аргумента изглежда такава:

1. Мъртвите хора не възкръсват.
2. Затова Исус Христос не е възкръснал от мъртвите.
3. Край на дискусията.

Но това е неприемливо повърхностно. Философският въпрос за индукцията, отбелязан по-рано, не ни позволява да направим извод само въз основа на предпоставката. Наблюдението не определя твърдо установени закони, които могат да се използват, за да се определи дали нещо се е случило или не се е случило в миналото. То просто установява вероятността за събития от определен тип.

За Паненберг решаващият фактор да определим какво се е случило на първия Великден е фактологията, съдържаща се в Новия Завет, а не догматични и временни научни теории за естеството на реалността. Как, пита Паненберг, да обясним фактите, засвидетелствани в Новия Завет? Какво е тяхното най-вероятно обяснение? Историческите удостоверени факти ни освобождават от догматичните метафизични презумпции относно това какво може и какво не може да се случи в историята, на които се основава критиката на Трьолч за възкресението, и ни позволяват да се върнем към Исус от историята. За Паненберг възкресението на Исус е най-вероятното и правдоподобно обяснение на историческите факти. Може би липсва абсолютната сигурност, която по-фундаменталистично настроените метафизици изглежда изискват – но, както епископ Бътлър тъй старателно е показал в своята „Аналогия на религията“, именно вероятността е законът на религиозния живот, бил той ортодоксален или деистичен.

• 1. За пълен анализ на тези проблеми вж. Peter Carnley, The Structure of Resurrection Belief (Oxford: Clarendon Press, 1987), и приложената там пълна библиография.
• 2. Вж. Gary R. Habermas 'Resurrection Claims in Non-Christian Religions', Religious Studies, 25 (1989), pp. 167–177.