Кога се е родило конгрешанството?

Какво означава една църква да има конгрегационален тип управление? Принципният отговор е: ако членовете на местното църковно събрание (конгрегация) играят основна роля във вземането на решения – вместо висшестоящ епископ или съвет на старейшини (презвитери). Това е една от най-разпространените форми, чрез която съвременните протестанти ръководят делата на своите църкви. В англосаксонските страни, всяка местна конгрегационална църква е независима и не се подчинява на общ устав или на решенията на свикан общ събор. Тя поддържа общение с други подобни църкви на периодични конференции и в рамките на сдружения (fellowship), с цел взаимно подпомагане, съвместни действия и евентуално съгласуване на най-основни доктринални позиции.

В България се е наложила друга интерпретация на понятието: конгрешански (от „конгрес“) – заради общите събори, които обединяват този тип църкви в съюз и чиито решения са задължителни за всички църкви от съюза. В този смисъл българските евангелски конгрешански църкви, макар и да са възникнали под влиянието на мисионери-конгрегационалисти, са еволюирали спрямо класическия тип на конгрегационално управление.

А кога се е появило конгрешанството? Тук вече еднозначен отговор няма. Някои изследователи твърдят, че най-ранните църкви, основани от апостолите, се управлявали от събранието на вярващите. Но повечето историци разглеждат това явление на фона на възхода на демократичните идеали през XVI век – като влияния е имало и в двете посоки. А денят 19 юни 1567 година се сочи като ключов за възникването на конгрешанството (на конгрегационнализма). Тогава в Плъмърс Хол1, Лондон, били арестувани Ричард Фиц и няколко други „сепаратистки“ водачи. За да разберем кои са били тези хора и защо са били преследвани, трябва да се потопим в атмосферата и събитията от онези дни.

Панорама на Лондон в средата на XVI век (Източник: Wikimedia)

Когато Елизабет I става кралица на Англия през 1558 година, тя поема една опустошена и разделена страна. Протестантският разкол в църквата заплашва и авторитета на короната. В търсене на помирителен път, през 1563 година кралицата слага формално начало на Англиканската църква (Church of England) чрез т.нар. „39 члена за религията“: протестантска догматика, но със запазване на много елементи от католическия ритуал и литургия. Ала много англичани остават недоволни от това решение. Някои са на мнение, че дворът е отишъл твърде далеч с реформите. Други смятат, че тези реформи не са достатъчно решителни. Представители на втората група настояват за очистване на църквата от т.нар. „папски дрипи“ и затова са наречени „пуритани“2. Най-радикалните протестирали изобщо против организацията на църквата. Според тях тя трябвало да бъде напълно отделена от държавата, като местната конгрегация да има властта и авторитета да взема решения. Тези християни добили известност като „сепаратисти“, защото на практика се отделили от Англиканската църква. Събирали се – често тайно – в частни домове и затова за историците е трудно да проследят действията им. Изтъкнати водачи на такива групи били Ричард Фиц и, по-късно, Джон Робинсън.

Сепаратистите взривили общественото мнение, когато основали т.нар. „прайви“ (Privye), частна църква, неносеща отговорност пред англиканските епископи, Римския престол или друга религиозна власт. Накратко, тя се управлявала от своя пастир и от своите членове. Този акт довел до пряк сблъсък с кралицата. Освен че била глава на Англиканската църква, Елизабет I особено обичала колорита и великолепието на църковния ритуал, така ненавиждан от пуританите и сепаратистите.

Една група сепаратисти, за които се твърди, че са били поне стотина, наема Плъмърс Хол за провеждане на венчавка. Но още преди да пристигнат сватбарите, шерифът разпръсква събранието. Той и хората му арестуват Ричард Фиц, един дякон и още няколко души. Много сепаратисти от Плъмърс Хол са осъдени на затвор за нелегална религиозна дейност. До нас е достигнала петиция, подадена от сепаратисти, в която се твърди, че Фиц и другарите му са платили с живота си за своите вярвания. Други по-късно са освободени, след като подписват тържествено обещание, че ще прекратят „всякакво публично проповядване, четене и разяснение на Писанията“, и че няма да „предизвикват частни сбирки за молитва или общение по домовете или на други места, в противоречие със статута на религията, установен от властите, или противно на закона на Кралство Англия“.

По-късно, през 1592 година Хенри Бароу и Джон Гринууд, основават сепаратистка църква в Лондон. Още на следващата година те са арестувани и обесени заради своята дейност и за статиите, които пишат в защита са своята позиция.

Друга група сепаратисти създават конгрегация през 1606 година в селището Скруби. Малко преди това Джон Робинсън (1576–1625) завършва колежа Корпус Кристи в Кеймбридж и през 1603 година става помощник пастир в англиканската църква в град Норич. Но поради несъгласия със задължителния официален ред на богослуженията, той я напуска и се присъединява към общността в Скруби. Постепенно той поема ролята на неин водач. Притиснати от гонения, мнозинството от нейните членове се преселдват заедно с Робинсън в Лайден, Холандия, където конгрегацията нараства бързо на над стотина души. А през 1620 г., една част от тях, наречена „отци поклонници“ (Pilgrim Fathers), заминава с кораба „Мейфлауър“ за Новия свят и основава колонията в Плимът, Масачусетс. В Америка движението на някогашните сепаратисти добива своята най-устойчива конгрегационална форма на управление и най-благоприятни условия за развитие.

• 1. Залата за събрания на Гилдията на водопроводчиците (The worshipful company of plumbers) в Лондон, една от най-старите в Англия. – Б.р.
• 2. От английското purify, „очиствам“.