За ролята на религиозната етика и морал

• Увод
• Човекът и нравственият закон
  • Отричане или предефиниране на нравствения закон: самоотрицание на човека
  • Приемане на обективен и универсален нравствен закон: „морален консерватизъм“
• ​Религията като крепител на морала
• „Политическата коректност“: етически императив?
• Проповядване на универсална етика в светлината на лична вяра

1) Увод

Тази година нашата конференция е посветена на етиката и темата, която е зададена, е фокусирана върху религиозната етика. Ergo, в този свят съществува многообразие от нравствени разбирания; та кажете, моля, къде вие – като религиозен човек – виждате ролята на религиозната етика? (Поне аз така разбирам въпроса, вложен в заглавието.) Затова ми се струва уместно да започна с едно важно уточнение.

Ако приемаме етиката за отражение на строги и неизменни нравствени закони в личния живот на човека, на „категоричен императив“ (по Кант), тя няма нужда от специален епитет. Понятието „етика“ в целостта си е достатъчно всеобхватно и универсално, за да му е нужна някаква допълнителна квалификация като „религиозна“, „нерелигиозна“, „философска“, „житейска“ и т.н.1 Приемем ли необходимостта от допълнителна квалификация на етиката, това може да ни отведе до идеята, че съществуват паралелни и дори противоположни нравствени кодекси, които човек може да си избира и използва като своя платформа или идентичност; на съвременен компютърен език, като своя „операционна система“. За мое съжаление, тази идея започва все повече да набира популярност и дори да се облича с политическа власт. По-нататък в изложението си ще ви предложа критичен поглед към нея, допълнен от предупреждение за нейните пагубни последствия – както за отделния човек, така и за обществото като цяло. Сега искам да насоча вниманието ви към принципния изходен пункт за тази дискусия.

2) Човекът и нравственият закон

За да разбираме правилно връзката между етика и религия и/или ролята на религията в етиката, трябва да се изправим пред и да намерим отговор на основния въпрос: „Под или над нравствения закон е човекът?“ Иначе казано, има ли той правото и властта да изменя този закон? Или пък трябва да го следва, полагайки усилия да вникне в него и да го осмисли?

а) Отричане или предефиниране на нравствения закон: самоотрицание на човека

На мен ми се вижда доста странно твърдението на някои хора, че макар човек да е подчинен на природните закони и да не е в състояние да ги измени, той – видите ли – има свободата да предефинира или отменя нравствените закони, които по дефиниция са от по-висш порядък. Защото те са точно това, което го определя като човек и го отличава от останалите биологични видове. Човекът, според цитирания възглед, има правото да посегне на собствената си дефиниция; и това също получава наименованието „етика“. (Все едно, операционната система да може да изтрива своеволно файловете, чрез които функционира.) Ако това изобщо е възможно, то означава, че човекът е способен да променя своето собствено естество, включващо нравствените закони. Тъй като това е парадоксална идея, тук е необходима допълнителна квалификация на такава етика. Това е т.нар. от някои мислители „автономна етика“; етиката на независимия от нищо и необусловен от нищо човек. По същество тя обаче не е израз на свобода, а представлява опит за предефиниране на човешката природа. Най-искрен привърженик и класически идеолог на този проект е Фридрих Ницше, който ни казва прав текст: „Човек е нещо, което трябва да бъде преодоляно!“

„Що е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел… Мигът, когато ще се запитате: „Що значи моята добродетел?“ Все още тя не ме е накарала да беснея. Как много ми додея моето добро и моето зло… Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, което трябва да се впръска във вените ви? Ето, аз ви уча на Свръхчовека: той е тази мълния и това безумие.“2

Такъв е патосът на един човек, който си остава мечтател и в крайна сметка наистина губи разсъдъка си, изправен пред непреодолимо вътрешно противоречие.

За съжаление в новата история станахме свидетели как на мястото на мечтателите дойдоха жестоки социални инженери и положиха последователни и систематични усилия за насилствено предефиниране на човешкото естество. По почина на Сталин: „Има човек, има проблем – няма човек, няма проблем!“ Това звучи почти ницшеански, но е много по-зловещо, защото не става дума за личен път, а за социално инженерство и геноцид. От автономен избор на етика се стига до жестоко потъпкване на личната свобода. Човекът, който не се поддава на предефиниране (комунистическият термин беше „превъзпитание“), става по дефиниция враг и отпадък в борбата за ново човечество. И в борбата за „нов морал“, в който убийството, кражбата и лъжата получават своето оправдание в светлината на някакъв абстрактен, нечовешки принцип за равенство и справедливост. По този въпрос има огромни исторически и психологически трудове, както и блестящи литературни произведения, и аз няма да се разпростирам по него3. Само искам да подчертая, че крайният резултат от прилагането на „автономна етика“ е антихуманен и убийствен: в личен или в обществен план. Отделно ще се спра на съвременното превъплъщение на автономната етика, наречено от създателите си за благозвучие „политическа коректност“.

б) Приемане на обективен и универсален нравствен закон: „морален консерватизъм“

Алтернативата на автономната етика не е задължително с религиозен отенък. Тя е залегнала във всяко етическо разбиране, което приема, че нравствените закони са зададени свише или пък са установени по природа. Те са дефинитивни за човешкото естество – без тях не можем да си представим какво представлява човекът. Те имат и своите осезаеми ефекти, благотворни или разрушителни, върху отделната личност и върху цялото общество. Хора, които приемат такава мисловна рамка относно етиката, бих определил като „морални консерватори“, без да влагам нищо обидно в това понятие, а тъкмо напротив. (Самият аз се числя към тях.) Сред тях попадат всички религиозни хора, които гледат сериозно на своята вяра. В тази група са и мнозина без религиозни убеждения, които все пак се отнасят със свещена почит към нравствените принципи, защото разбират, че те съхраняват човешкото у човека. И затова се борят за утвърждаването на тези принципи в законодателството и нормите на обществото, в съгласие и/или във взаимодействие с религиозните си съмишленици. Е, тогава има ли нужда от някаква специфична религиозна етика? Не е ли достатъчен просто „моралният консерватизъм“?

От християнска гледна точка, не е. Вътрешната разделителна линия в групата на „моралните консерватори“ е съществена, въпреки съгласието помежду им, че има универсален нравствен закон, който трябва да се пази и тачи. Тя не се определя от наличието или липсата на специфични религиозни предписания, заедно с общите за всички човеци морални норми. Голямото разделение идва от мотивите за спазването на тези норми и от въпроса за приложимостта: доколко нормите могат да се вплетат в една цялостна, здрава и функционираща обществена система. И по двата въпроса новите исторически времена са внесли и продължават да внасят съществени промени, в ущърб на обществената роля на религиозния морал.

3) Религията като крепител на морала

Странно на пръв поглед, модернистичният проект за новото човечество започва с опити за изтласкване на религията изключително в нравствената сфера. Всъщност целта е изобщо да ѝ бъде отречено правото на съществуване. Но тъй като по-голяма опасност от нея се съзирала в областта на знанието, усилията са съсредоточени там: постепенно се налага разделението „разум – вяра“ и „наука – религия“ и се създава идеологемата, че чрез знанието просветеният човек постига това развитие, което религията е задържала. А когато тя бъде победена на полето на ума, то се смятало, че скоро, от само себе си ще се обезсмисли ролята ѝ и в нравствената сфера. Е, тоталитарните системи на ХХ век решиха да „помогнат“ това развитие и всички се убедиха, че този експеримент се провали.

Сега гласно или полугласно чуваме признанието, че религията е полезна и може да спомогне за изграждане на добър морал4. Нерелигиозните морални консерватори я оценяват положително като създател на „приказки за доброто“ или като носител на „страха Божий“, които учат хората да бъдат по-добри. „Библията е пълна с грешки и измислици за чудеса и други невероятни събития“, можете да чуете от устата им, „но това са притчи за доброто и злото, които подрастващите трябва да слушат, за да станат граждани.“ В съвременна България, където съдържанието на тези „притчи“ вече почти не е познато, а авторитетът на религиозните институции е сведен до минимум, започна да се набляга на картинните притчи, разказвани от самозванци. Стигна се до невероятно карикатурни опити за морално реформаторство с религиозен оттенък, каквото българската история не познава. За няколко години се размножиха като гъби след дъжд рицарски ордени, окомплектовани с титли, церемониал и условия за членство. Появиха се и архонти с претенции за политическа власт и аристократичен елитаризъм. Наследниците на онези, които се опитаха да унищожат вярата и които развратиха цял народ с измисления си морал; интелектуалци и самонабедени интелектуалци, които не знаят и не могат да играят друга роля освен тази на ментори; хора, които не познават родната история, а и са се отрекли от нея, заговориха за „завръщане към традиционните ценности“, за „религиозни добродетели“, за дарителство и добротворство. Без сами да си вярват, а още по-малко някой да им вярва. Затова тези карикатурни опити за повторно утвърждаване на религиозния морал няма да успеят, като изпразнени от съдържание от самото си начало.

Това обаче не е единствената причина да бъда скептичен към проекта „Завръщане на религията като крепител на морала“. За съжаление съчетанието от последиците от комунистическия режим и бързата модернизация на страната е довело до много дълбоки изменения в българския обществен живот. Невъзможно е – по мое убеждение – завръщането към стари форми на съжителство на държавата и религиозните институции като задължителното религиозно образование, започването на обяда в училищните столове и във военните поделения с молитва, укрепване на националната или етническа идентичност с принадлежност към определено изповедание и т.н. Тези неща могат да станат, ако има приемственост между поколенията, здрава историческа памет и непрекъснатост в дейността на религиозните институции. Нито едно от тези условия не е налице. Изминали са почти три поколения след началото на комунистическия режим, като само в рамките на живота на последното не само България, но и светът се е променил почти до неузнаваемост. Към това се добавя тежката моралната разруха на страната и липсата на достатъчно силни личности от средите на „моралните консерватори“, които да поемат такава тежка мисия.

Впрочем, настоящата морална разруха е далечно последствие тъкмо от възприемането на религията единствено като морал. Ако цялата моя вяра се състои в личния ми морал, то рано или късно тя ще се обезсмисли; ако не в моя живот, то в живота на моите деца. Защото човек не може да живее само със забрани и правила. Спазването им не го радва! И най-големият списък от нравствени предписания не е в състояние да обхване цялото многообразие на живота и да отговори на търсенията на човека. Осъзнал това, в него нараства една вътрешна неудовлетвореност и копнеж по онова, което се простира отвъд рамките на позволеното.

Много родители са възпитавали децата си в определени добродетели и са се опитвали да им внушат, че това е смисълът на живота: „Ти трябва да вярваш в доброто, да вярваш в морала.“ Резултатът от трогателните им усилия е налице днес. Колцина от младото и средното поколение са убедени, че трябва да изкарваш парите си с честен и упорит труд? Колко млади хора смятат, че без лъжи, подкупи или дебели връзки трябва да си намерят работа и да успеят в кариерата? Колко младежи уважават брака и изобщо моногамната връзка? Моралът, в който сме били възпитавани, понастоящем е изгубил своя смисъл. И всяка вяра, която е сведена само до нравствени норми, я очаква същата участ.

Така че религията няма да се завърне като „крепител на морала“ – тези дрехи са ѝ тесни. По думите на известния германски богослов Паул Тилих, „вярата никъде не е у дома си“5. Предлагат ѝ работа като стожер на традициите и морала, но тогава тя овехтява заедно с тях, безсилна срещу конкуренцията на другите възможности и забавления, които предлага светът. Дават ѝ статут на наука, но не след дълго я обявяват за неправилно знание от исторически интерес; знание, непотребно в епохата на компютърните технологии. Опитват се да я впрегнат в служба на човешките амбиции и това опорочава самата дума „вяра“. Най-сетне, милостиво ѝ предлагат да се превърне в неясно чувство, което не интересува никого, освен онзи, който понякога го изпитва.

Междувременно, на фона на напразните усилия религията да се постави като гвардеец пред парадния вход на двореца на морала (през който никой не влиза), набира сили нова вълна за налагане на „автономна етика“, наречена „политическа коректност“.

4) „Политическата коректност“: етически императив?

Същността на възгледа за „автономна етика“ не се е изменила – само формата. Отново се предприема грандиозен опит за предефиниране на понятието „човек“ и за пренебрегването, ако не и отмахването на всякакви специфични личностни характеристики, които човешката личност има по естеството си: пол, раса, умствени способности или пък ограничения. Всички те са сведени до „опции“, които можеш да настроиш според желанията си. Единствената свобода, която е оставена на човека, е да избира „профила“ си, но без всъщност да знае кой е. И без да му се дава възможност да търси и да открие кой е. И без да се дава възможност на тези, които знаят кои са, да го заявяват на висок глас. Защото – видите ли – натрапвали на другите убежденията си. Стига се до опити да се попречи на родителите да възпитават децата си според своята съвест и убеждения и да се осуети споменаването на пола на човека, към когото се обръщаш.

Явленията, които описвам, не са плод на случайно обществено-политическо развитие. Както показва световно-известният бивш съветски дисидент Владимир Буковски6, иде реч за продължението на марксисткия проект за подриване на западните общества с техните норми, унаследени от християнската етика. Пролетариатът не е успял да се справи с историческата си мисия; това ще го сторят малцинствата7. Планът е сходен: създаваш едноизмерен човек без полова, народностна, религиозна, политическа идентичност, без абсолютни нравствени ценности и без убеждения, а сетне го убеждаваш, че можеш да му гарантираш правата да си избира идентичност. Пък ако не може да се ориентира при избора си (то не е лесно в днешното „плуралистично и медийно общество“), активистите на политическата коректност ще му подскажат. Като правило, насочвайки го в противоположна на традиционния морал посока.

Коварното при тази нова, все по-натрапчива форма на автономна етика е, че е привидно демократична. Тя развява знамето на толерантността и на правото на свободен избор. Всъщност „свободата на избор“ днес е превърната в един неинформиран избор, при който не се стига до реален дебат, диалог или дори просто съпоставяне на идеи. Става дума за същинска манипулация, осъществявана чрез медиите, а за в бъдеще вероятно и чрез училището. И за същинска репресия, не по-малко опасна от някогашните комунистически репресии – преди нямаше свобода на словото, защото само партийната линия беше вярна, а сега потъпкват правото ти свободно да изразяваш мнението и несъгласието си, защото всичко било ценно и не си бил толерантен и коректен. Толерантността е издигната като единствен етически императив в една етика, която не може да каже ясно що е това човек. Впрочем, цялата идея е вътрешно противоречива. Твърдението, че е допустима само етика, чийто единствен закон е да си толерантен, е дълбоко нетолерантно към всички останали възгледи.

Това вече си личи и на практика, както споменах. То ограничава реалната свобода на словото и мненията, намесва се в семейните взаимоотношения, обърква човека в самосъзнанието му и го превръща в консуматор без убеждения, лесно манипулиран да консумира все повече и да не си задава по-дълбоки въпроси. Извинявам се, че не съм „политически коректен“ в изказването си, но съвестта ми ме кара да издигна предупредителен глас. Последствията за страните, в която „политическата коректност“ – не дай Боже – се наложи, ще бъдат изключително тежки. Личен и обществен дълг на всеки „морален консерватор“, пък и на всеки прагматик, който разбира, че без морал обществото загива, е да се противопостави на това крайно опасно развитие.

5) Проповядване на универсална етика в светлината на лична вяра

И така, в днешната ситуация въпросът за ролята на религиозната етика трябва да се разглежда най-вече в два аспекта. В обществен план, за опазването на нашето общество от по-нататъшния срив на ценностите, с противопоставяне на „автономната етика“ под формите на тоталитарни идеи или на „политическа коректност“. И второ, на лично ниво, за преобразяване на нравствеността на отделния човек. И двете неща, според моето разбиране, са възможни само чрез избрания и следван личен път на вяра, разбирана като интимно взаимоотношение с Бога, вникване в Неговите повеления и синовно послушание като част от общността на вярващите. Първото, обществената мисия, изисква и още нещо: творческо, убедително представяне и приложение на свещените принципи на Откровението в съвременния свят. На езика на християнското богословие, това се нарича апологетика. Християнската апологетика има за цел да покаже, че учението, което изповядваме заедно с нашите братя от Православната и от Католическата църква, е истинно и приложимо във всяка епоха. То разкрива основите на универсалната етика, отнасяща се за всички хора, навсякъде по света. Християнската апологетика се опитва да покаже, че различията в нравствените предписания, които наблюдаваме в многобройните национални или религиозни култури, не предполагат фундаментално различни нравствени ценности. По-скоро, многообразието на моралните практики в света показва различни степени на разбиране или различни степени на отклонение от единния нравствен закон, заложен в човека от неговия премъдър Създател и Законодател. Невъзможно е да си представим човешката личност без нравствения закон (пък било то в закърняла или изкривена форма), защото той е интегрална част от нейното естество. Християнското учение посочва естествената връзка между универсална етика и човешка свобода. Тя се корени в разбирането, че човекът е създаден според Божия образ и отразява в себе си характера на Бога, Който е едновременно свят Законодател и свободен Творец, воден не от своеволни хрумвания, а изявяващ Себе Си във висшето Си творение. Следователно, за християните универсалността на етиката не предполага насилие и натрапване на човека на един чужд за него закон, наложен от „небесния полицай“ по силата на всемогъществото му. Тя е определяща за нашата същност като човеци и може да бъде осмислена и задълбочена в свободното ни развитие като личности, пък дори и с цената на неправилни избори и техните последствия. Ние уважаваме свободата на несъгласните с нас, защото тя е едно от проявленията на Божия образ в човека. Ние не искаме да насилваме никого да приеме нашата вяра, защото и Христос не е насилил нас да станем Негови последователи. Същевременно ние държим свободно да проповядваме Истината и свободно да убеждаваме човеците, защото за това ни е призовал Господ. Ето защо ние проявяваме търпимост към всички, но не можем да бъдем „толерантни“ според дефинициите на „политическата коректност“. Това би означавало да си затваряме устата и очите пред лицето на лъжите, злините и извращенията в този свят. И с бездействието си да съдействаме за моралния срив на народа, част от който сме.

„Политически некоректни“ сме, но не заплашваме никого, защото инструментите на властта не са ни необходими. Имаме друга власт: да убеждаваме човеците, но тя е от Бога и е от духовно естество. Християнството, поне според протестантското разбиране, няма какво да се плаши от това, че държавата и обществото като цяло вече не приемат религиозния морал като необходимо условие за благоденствие и устойчивост. Векове наред християните са живели, а в много страни и днес живеят в ролята на преследвана религиозна общност. Тяхното етическо учение е било неприемливо, дори отблъскващо за мнозинството, често представяно в съвсем превратна светлина. Но в крайна сметка е печелело много сърца и умове, независимо дали държавата е била загрижена за обществения морал или не. В исторически план, това е дало добри плодове – отново независимо от плановете на държавната власт.

Християнското учение дава и естествени, или по-точно свръхестествени мотиви да следваш повелите на универсалната етика. Това е любовта; любовта, често противопоставяна в масовата култура на закона и морала. За нас съвършената любов е изявена в личността на Христос и е вложена по свръхестествен начин, чрез Божия Дух, във всеки истински вярващ. Ако ми позволите да цитирам Светото писание, Библията, ап. Павел заявява, че: „Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения нам Свети Дух“8. Това и само това прави възможно преобразяването на човека съгласно изискванията на божествения закон. Едно чудо, което се случва с мнозина, но малцина забелязват, търсейки ефектни проявления на свръхестественото на съвсем други места. Така, чрез преобразената личност, религиозно обоснованата етика може да стане не само убедителна, но и „заразна“. Дори и сред нашия народ, с неговото нарастващо безразличие към официалната религиозност.

В заключение, аз вярвам в неминуемото завръщане на религиозната етика в дневния ред на обществото. Както поясних в началото, не в смисъл на някаква специфична форма на етика с дъх на старинност и на екзотична духовност. А като универсалната етика, носена и припознавана от всеки човек, получила своята правилна обосновка в светлината на Божието откровение. Обяснявана и онагледявана от хора с дълбока лична вяра, въпреки често лошия пример на официални религиозни представители. Осмивана пред парадния вход на двореца на морала, където е поставена на пост официозната религиозност, тази етика ще се вмъкне през „задната врата“ – като изстрадан духовен път и заразителен духовен пример на ярки, вярващи личности. За да получи пряко от хората царски, а не орязани президентски пълномощия. Тогава тя би могла да изцели болното българско общество. Стига да не се окаже твърде късно.

• 1. Като политически лозунг, особено в предизборен период, този подход може да „хване дикиш“; да си спомним само за „новия морал в политиката“. Но в един задълбочен разговор за обществото това звучи несериозно.
• 2. „Тъй рече Заратустра“, I; София 1990, прев. Жана Николова-Гълъбова.
• 3. Например Честъртън, „Титаните не стигнаха до небесата, но опустошиха света“
• 4. Ако трябва да сме точни, тази идея води началото си още от Уилям Джеймс, отразена в книгите му Variety of religious experience и Pragmatism.
• 5. Paul Tillich, Dynamics of faith, New York: Harper & Row, 1957
• 6. Вж. например репортажа в e-vestnik.bg/7218
• 7. Тезата е разработена от немския философ Херберт Маркузе; вж. например книгата му „Ерос и цивилизация“.
• 8. Послание към римляните, 5 глава, стих 5.