Християнският брак

Соломон пише: „Има ли нещо, за което може да се каже: виж, това е ново? То е вече станало във вековете, които са били преди нас“ (Екл. 1:10).

Неведнъж съм си представял този мъдър, но неуспял цар на Израел как броди из съвременните християнски книжарници и търси истинска помощ, за да поправи многобройните си съп­ружески грешки. След неколкочасово лутане сред стотици кни­ги, привличащи погледа със своите лъскави корици, които обещават „революция във вашия брак“, пред мен изплува обра­зът на стария Соломон, който се отправя бавно към изхода с приведени рамене и въздишка: „…че правене много книги няма край. И многото четене е труд на плътта“ (Екл. 12:12).

В дейността си като консултант съм имал неприятната възможност да срещам съпрузи и съпруги, заключени в модели на взаимоотношения, които разрушават всяка надежда за пос­тигане на дълбоко единство в техния брак. Винаги, когато застана в неделя сутрин пред събранието да проповядвам, виждам много добре облечени двойки, пеейки химни и въздава­щи слава на Господа за подарения от Него изобилен и вечен живот, и подозирам, че много малко от тях чувстват вът­решна близост един към друг. А едно голямо мнозинство от тези хора претендират, че са християни, които искрено се стремят да изградят брака си според библейските принципи.

Защо тогава браковете са толкова често пълни с напреже­ние, огорчение, дистанцираност, повърхностна задоволеност, шаблонност, с твърде малко и кратки моменти на романти­ка? Защо понякога се срещам с проблеми дори в моя собствен брак и след усърдна молитва и себеизпитване не съм сигурен как да отвърна на съпругата си, така че нашето единство да се укрепи?

Съществуват ли реални решения, които ще развият ис­тинска интимност? Или трябва да се откажем публично да декларираме как Бог е планирал брака, докато самите ние се чудим защо тези свещени принципи не действат реално? Много от нас са чели десетки книги за семейните взаимоотношения. Слушали сме „най-добрите“ оратори на тема християнския дом. Били сме изобилно благославяни и подпомагани. Но някак си облакът остава. Нещо все още не се връзва. Защо?

Сигурен съм, че част от отговора на тези обезпокоителни въпроси се намира в някои опасни подмолни течения в нашето мислене за християнския брак. Тези течения съдържат извес­тна доза истина и така прикриват коварните си грешки. Много евангелски общества несъзнателно приемат такива идеи, кои­то ловко подкопават резултатите от правилното библейско учение за семейството. Когато съветвам двойки, озадачени от неспособността си да се оправят в брака, аз обикновено изследвам влиянието на няколко погрешни идеи:

Вероятната тенденция, която ме безпокои най-много, се намира в заключението, че Библията свежда сложните въпро­си до много малко и лесно разрешими проблеми. Живеем във време на бързи лечения. Едно малко хапче променя упоритото безсъние в спокоен сън. Телевизионните шоу-програми показ­ват дилеми в семейството, които накрая винаги биват разре­шени. Чудя се колко много от нас очакват бързи и прости решения за своите семейни проблеми и търсят формулата „раз-два-три“, за да оправят раздвоените си взаимоотноше­ния.

Един от проблемите, който допринася за това опростено мислене, е добронамерената реакция на тенденцията на много професионални консултанти да оправдаят греховния живот въз основа на психологически комплекси. Жалко, че много хрис­тияни психолози говорят много повече за подсъзнателните мотиви и емоционалните смущения, отколкото за греха и отговорността. Крайният ефект е отслабване влиянието на библейското намерение да живеем праведно. Някои христия­ни – и аз съм между тях – реагират строго на всяко мнение, което обяснява греховното поведение като разбираемо последствие от психологически причини. Това отношение се е разделило на два поляризирани лагера. Едната група, погъл­ната от дълбоките процеси на човешкото функциониране, е твърдо убедена, че греховният живот е резултат по-скоро на душевно разстройство, отколкото на нелепо маловерие. Дру­гата група насочва вниманието си към съзнателния, обмислен избор и твърдят, че житейските проблеми се обясняват един­ствено с доброволните греховни действия.

От гледна точка на последните, ако един съпруг упреква съпругата си, въпросът се свежда до това, дали той ще избере да изостави „стария човек“ с неговото плътско огорчение и да избере „новия човек“, който се характеризира с любов и любезност. Ако не се държи по християнски със съпругата си, той не се счита за душевно разстроен, а за грешен. Привърже­ниците на предишната гледна точка вероятно ще изследват чувствата за непълноценност и враждебност спрямо жените, както и други психологически фактори, за да определят проб­лемите, които стоят зад това недобро държание.

Аз съм абсолютно против всеки начин на мислене, който подценява концепцията за личната отговорност, и съм на­пълно съгласен с тези, които смятат, че хората са в състоя­ние да поемат отговорност в житейските ситуации. Въпреки това съм обезпокоен, че нашето обновено убеждение за от­говорен избор може да се отклони в изграждането на повърх­ностна представа за греха. Грехът може да бъде определян единствено в рамките на нашето държание. Докато всъщност това, което вършим, е обобщение на нашия греховен проблем. Ако начинът ни на поведение е коренът на проблема, от това би следвало, че разрешението на трудностите от рода на семейните конфликти е просто – открийте кое е грешно във вашите действия и след това изберете да вършите добро. Направете нещо различно: престанете да живеете небиблейски и започнете да живеете библейски.

Истина е, че не е възможно християнско израстване без подчинение и послушание. Да приемем послушанието и да отх­върлим психологическото разбиране, омаловажаващо нуждата от подчинение, означава да отразим правилно библейската истина. Но да се занимаваме само с избрани действия на послу­шание означава да отидем в друга крайност – да пренебрег­нем сложността на човешкия живот, представен в Библията.

Наивните изисквания хората да правят това, което трябва, предизвиква само символична, външна промяна без реална промяна в сърцето (виж II Лет. 34:33; 7:3–4). За християнското израстване е нужно нещо повече от налагането да се държим както трябва. Има и други неща в човешката личност, на които трябва да се обърне внимание, за да бъдем поощрени в послушанието.

Тъй като всяка част от човешката ни природа е белязана от греха, то делото на освещаване не е просто „не върши това по свой начин, върши го по Божия начин“. Грехът е опорочил не само нашите действия, но и нашето мислене, поставените ни цели, чувствата ни към себе си и към други­те. Промяната само на действията ни няма да промени сами­те нас. Лекуването на себичността и страха, които толкова влияят на нашите действия, не може да бъде сведено до едно повърхностно разрешение. Нужно е да знаем колко много ни мами нашият ум. Нужно е да разберем колко погрешни цели сме си поставили, честно да си признаем какво чувстваме и така да действаме с нашите греховни и болезнени емоции, че да изразим убедеността си в Божието безусловно приемане. Необходимо е нещо повече от обикновени заповеди, за да пра­вим каквото трябва. Програмираните стъпки към успешен семеен живот лекуват раните частично и не успяват да дос­тигнат дълбоко до реалните слабости.

Вторият недостатък на нашето виждане за християнс­кия брак (и за цялостния християнски живот) е придаването на особено значение на стремежа да бъдем щастливи и задово­лени. Нашите весели песнички за радостно християнство пренебрегват нуждата да израснем до свято, послушно вървене с Бога, независимо от евентуалните лични страдания.

Най-важното, което владее ума на много християни, веро­ятно несъзнателно, е всепоглъщащият стремеж да следват Христа с цел да постигнат живот, богат на приятни, обилни емоции и успешни, обогатяващи възможности.

В последното десетилетие ние се задълбочихме в лекоми­слени призиви „бъди щастлив, чувствай се добре“, като от­правяме християнски звучащи покани човеците да намерят „задоволен живот“ и да станат „хора с високо самочувствие“. Радостта и мирът на християнина се бъркат с подобно звуча­ща идея за задоволеност. Това е завладяло нашата грешна природа и е извело на първо място субективното преживяване на тази радост. Грижата дали тези пътища за задоволяване са съобразени с Божия свят характер според Библията, е из­местена на заден план.

В някои кръгове хората се отнасят благосклонно към взаи­моотношения, които задоволяват, като стигат дотам, че считат прелюбодейството, развода и хомосексуализма за при­емливи, щом повишават самочувствието. „Аз трябва да бъда щастлив, трябва да се реализирам. Не ме затваряйте в грани­ците на частично задоволяване. Не ме запечатвайте в кутия от морални норми. Оставете ме да бъда Себе си. Аз трябва да направя това, което е най-добро за мен. Бог иска аз да стана цялостна личност, а аз не мога да бъда такъв, ако съм завър­зан с връзките на традиционния морал.“

Ние така сме се заели да измерваме праведността на наши­те действия с качеството на емоциите, които те пораждат, че се е получила нова версия на етиката на общуване, която може да бъде наречена „морал на задоволяването.“ Задоволя­ването е получило по-голяма важност и ценност от послуша­нието. Психолозите нанасят огромна вреда, като поощряват това разместване на приоритетите.

Има ли място задоволяването в библейското мислене? Раз­бира се. Всеки от нас се грижи за доброто си самочувствие и така трябва да бъде. Аз копнея за едно нарастващо чувство за личностна задоволеност и изповядвам този копнеж, без да се страхувам, че желанията ми са грешни. Критичният въпрос не е дали трябва да се интересуваме от нашето собствено добруване, а какъв е начинът за неговото постигане. След­ването на който и да е път, щом носи дълбоко и незабавно усещане за добро самочувствие, е една доста съмнителна стра­тегия за търсене на задоволеност. Но Библията ни учи, че има един път, който – въпреки че изглежда правилен за хората – накрая води до смърт: трагедията на душевната празнота и самота. Предписанията на Словото да умрем за себе си, да намерим живот, като го изгубим, да се съразпнем с Христа и да живеем само за Христа, показват ясно, че осъществяване­то на истинската задоволеност зависи не от ангажираност­та със задоволяването, а от ангажираност с познаването на Бога чрез пълно предаване.

С други думи, пътят към задоволяването не е маркиран с пътни знаци като: „Напред към удоволствието“ или „Ако има изгледи за задоволяване на твоите нужди, продължи да вървиш“. Единствената сигурна пътека към реална и вечна ра­дост е стръмна и маркирана със знак „Послушание“.

Ние сме позволили на естественото си желание за собстве­на удовлетвореност да се превърне в етика, която твърди, че всичко, което изглежда че носи щастие, е правилно. Една се­мейна жена ми каза скоро: „Искам да следвам Библията, но не зная дали мога да бъда щастлива в такова взаимоотношение. Той просто не е мъжът, когото бих могла да обичам.“ Като започнахме да дискутираме относно това, какво се включва в подчиняването на Библията, стана ясно, че според нея Божие­то мнение за етика е досадно морализаторстване. Толкова много хора затварят притеснени Библиите си, а след това твърдят: „Бог иска да бъда щастлив и задоволен, но аз не мога да бъда такъв в този брак.“ Колко трудно е да повярват, че един любящ Бог, който мисли как да посрещне нашите нужди, ще иска от нас болезнено преустройване според стандарта на Неговото Слово!

Третата тенденция, която ме безпокои, е тясно свърза­на с втората. Психологическите нужди са поставени на фокус в нашата дискусия за ролите в брака. Библията е сведена до вариантен пътеводител, когато търсим начини за задоволя­ване на нашите емоционални нужди. В резултат на това стой­ността на един план („Може би трябва да напусна съпругата си“ или „Мисля, че няма изобщо да го правя на въпрос – така е по-добре, отколкото да влизам в спор“) се измерва не в рамки­те на неговата съгласуваност със Словото, а в рамките на ефекта му върху човешките потребности и емоции. Въпросът за авторитета тук е напълно пренебрегнат. Да оценим един план на действие, като гледаме на неговата способност да задоволи нуждите ни, означава да заменим авторитета на непогрешимата Библия с човешка ценностна система. Съве­ти, подкрепени от становища като „Това ще помогне на ва­шия брак“ или „Тази серия от действия ще засили чувството ти на достойнство“, имат по-голяма тежест, отколкото съвет, който ни насочва към „Това е, което Библията учи“. Ние изцяло сме се обърнали от авторитета на Библията към една нова основа на нашето мислене.

Тази човешка основа поражда две фалшиви доктрини:

1. Потребностите, нуждите на хората, са най-важни;
2. Средствата, начините на християните, както учи Биб­лията, са полезни за посрещане на тези нужди.

На пръв поглед такава гледна точка предизвиква само бла­госклонно отношение. В края на краищата не е ли дошъл Христос, за да посрещне нашите нужди? Грешката е недоло­вима, но сериозна. В този ред на мисли нуждаещите се хора маршируват в центъра на сцената, окъпани в светлината на прожектори от всепоглъщащо внимание, а Богът от Библия­та остава в страничните крила, изявявайки насоките за задо­воляване. В библейското християнство Личността на Исус Христос е тази, която изпълва прожекторите и нежно кани публиката да намери вечна задоволеност, като се потопи в Неговата слава. Павел добре разбира Христовия модел за чо­вешко задоволяване, когато казва: „За мен да живея е Христос“ (Фил. 1:21).

Последното нещо, което ме смущава, е едностранчиво­то, частично разбиране за семейството. Хубави книги за хрис­тиянина съпруг и баща има в изобилие. Има полезни книги, отразяващи библейското отношение към секса. Жените са поучавани за всичко, като се започне от майчинството и се стигне до библейския начин да се приготвяме за Христа. Но относително малко внимание се обръща напоследък на изчерпателното разбиране на Божия план за женитбата. Без ясно очертаване на една по-подробна картина е лесно да се изо­пачат и да не бъдат схванати специфичните отговорности в брака. Например подчинението често се ограничава като „пра­ви това, което съпругът ти казва“, без да се взема предвид как се вмества подчинението в Божия план за интимно обще­ние. По същия начин мъжете понякога считат ръководната си роля като право да изискват, но пропускат момента на всео­тдайната любов като божествен начин за изграждане на чув­ство за сигурност у съпругата.

Много двойки, които са се съветвали с мен, ще имат полза от здравото хващане за библейските перспективи, които са достатъчно изчерпателни и обширни, за да осигурят ясна и конкретна представа какво всъщност представлява бракът. Те са и достатъчно практични, за да бъдат указатели как да се приложи на дело Божият план за интимност.

Нека да повторим тези четири неправилни тенденции, които мисля, че заразяват съвременното мислене за семейството:

1. Семейните проблеми често се считат за прости, не особено трудни и че лесно могат да бъдат разрешени без големи усилия чрез внимателно изпълняване стъпка по стъпка на определени формули.

2. Много книги имат заглавия-лозунги с обещания за задоволяване, ловко намеквайки за готовност да понасяме трудности (особено трудността на отказа от членовете на семейството) заради покорност към Христа.

3. Сплотяването на семейството по начин, който задово­лява партньорите и удовлетворява нуждите им, постепенно излиза на преден план пред вършенето на това, което Бог казва с увереност – че послушанието на Неговото Слово ще удовлетвори личните потребности.

4. Наличната литература клони към стратегия на намира­не и съединяване парче по парче на брачната мозайка. По-обширната картина на Божия план е заменена от дребните частици на мозайката.

По мое мнение доста от нашите смущения при сблъскване със семейните отговорности се дължат на влиянието на тези четири тенденции. Четири позиции могат да бъдат прокарани в тази дискусия за брачните взаимоотношения:

1. Християнското израстване е дълъг, често труден процес. Няма прости решения или доказани формули за многото проблеми, възникнали в съвмес­тния живот с друг грешник. Обаче отдаването господство на Христа и авторитета на Писанията ще осигурят необходи­мата обоснованост и сила да живеем отговорно. Отговорни­ят християнски живот постепенно ще породи предпоставки за дълбока радост и непоклатима надежда.

2. Искрените опити да живеем според Библията понякога са тежки, смущаващи или разочароващи. Послушанието на Бога вероятно ще предизвика болка, която би могла да бъде избягната или поне притъпена, ако се стремяхте „да се чувст­вате добре“. Когато застана пред избора между болезненото послушание и удобния компромис, в ума ми идват думите на Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Йоан 6:68). Алтернативите са или да следваме Бога, или да следваме нашите предпочитания.

3. Предаването ни да живеем богоугоден живот не ни га­рантира добър семеен живот при всички случаи. Вашите съп­рузи може да откажат да ви подкрепят. Дори някои съпрузи биха били по-отзивчиви и добронамерени, ако направим ком­промис с известни християнски принципи. Когато се изправим пред семейните трудности, трябва да си зададем въпроса: „Какво ми казва Библията да правя?“, а не „Какво ще подобри брака ни?“ Божието Слово трябва да има приоритет пред това, което мислим, че най-добре ще реши нашите нужди.

4. За изграждане на изчерпателна гледна точка за брака Библията трябва да бъде разглеждана като първи авторитет при определяне принципите на действие. Различните тради­ционни интерпретации, които ограничават например прило­жението на павловите становища за брака към нашите съвременни условия, трябва да бъдат отхвърлени. Да приемем такова „нагаждане“ на Словото значи да заменим Божията мъдрост с пристрастна човешка мъдрост.