ХАРТА срещи: Кога няма зло?

Дълго мислих как да представя нашия гост в рубриката Харта-срещи – отец Марио Йонов, първият болничен свещеник в България.

Традиционно – с кратка автобиография, разказана от него самия на страниците на едно електронно списание.

Лично – като споделя впечатленията си от срещата си с него по време на конференцията на ХАРТА „Злото и страданието“, проведена в началото на миналата пролет или по все още неизвестен и за мен самата начин, който да ви провокира, да ви разтърси, да ви направи съпричастни, да ви отдели от сивата забързана тълпа, заета в преследване на самодоволното си бъдеще, обещаващо безметежност, безболезненост, безгрижност.

Докато подготвях материала си мой приятел попадна в една пловдивска (българска) болница – сам, страдащ и уплашен от предстоящата му тежка операция. Покъртиха ме разказите му за кънтящата от силна музика реанимация, за да бъдат заглушени стоновете на излизащите от упойка пациенти, за грубостите на обслужващия персонал, за голите човешки тела-унизени и безпомощно зъзнещи в прегръдката на февруарския студ, за цинизма, арогантността и алчността. Сигурно всеки от нас има своята тъжна болнична история, в която бездушието плаши повече от физическата болка, а безразличието е по-отчайващо от лоша диагноза. Болнична история, в която по думите на отец Йонов българинът умира, (а аз бих добавила боледува и страда) недостойно, в която липсата на милосърдие е знак за девалвация на духовните ни ценности, сигурна победа на насилието над личността в най-рафинираните му проявни форми. Болнична история, която всеки бърза да забрави с надеждата, че никога няма да му се наложи отново да я преживее или ако все пак това се случи, нещо ще се е променило към добро.

Отец Марио Йонов се насочва към мисията в болнична среда веднага след ръкополагането си за свещеник през 2001 година. Официално на длъжността „болничен свещеник“ е назначен през май 2002 година, след едногодишна подготовка на медицинските среди за това. По собствените му думи, отец Йонов встъпва в тази длъжност необучен, с голям наивитет, без поддръжката на Църква или някаква организация, вярващ единствено, че е на правата пътека. Медиците не го разпознават като нужна част от своите екипи, а повечето религиозни представители гледат на него като на странен субект, проявяващ се като реформатор, т.е. правещ лоши неща. През 5-годишната му работа на попрището на духовното обгрижване нещата не се променят. Кризата в Българската православна църква и здравеопазването са сериозна пречка за развиването на болнично свещенство на високо професионално ниво. От 01.01.2007г. заеманата от отец Йонов щатна длъжност в най-голямата българска болница – Александровска е закрита. От тогава той продължава служението си сред болните хора, техните близки и медицинския персонал на доброволни начала.

Ето споделените размисли на отец Марио Йонов за болничното свещенство, милосърдието и добротворството пред екипа на ХАРТА:

„В болничното свещенство няма теология. Няма никакъв католицизъм, протестантство или православие в това да държиш ръката на един човек. Болничният свещеник е на разположение на всички – на пациентите и техните близки, на медицинския персонал. От петгодишната ми практика мога да кажа, че едва 10% от тези хора са осъзнати и практикуващи християнство. Щом мога да съм полезен като теолог и духовник в чист вид само на тази малка група, то това означава, че трябва да преосмисля методите си при общуването с останалото мнозинство. Те трябва да са различни от строго теологичните стратегии, за да може за кратко време да постигнем максимален резултат с другомислещите хора и неустановените в своя философско-религиозен светоглед. Така се оформи и методът на работата ми. Това, което правя е религиозно-екзистенциална, краткосрочна психо-соматична терапия. Религиозна, защото поддръжката (помощта) се гради върху вярата на другия. Ако човекът е религиозен, от това правя основа, върху която впоследствие изграждам. Ако не е, търся друга негова силна черта, на която да стъпя. Екзистенциална – защото натоварвам събитията, страданието с търсене на смисъла. Да натовариш човека с мисия означава той да не си отива от света недостойно. Краткосрочна – защото срещите на болничния свещеник с хората са малко на брой и краткотрайни. Психо, защото душегрижието е насочено към душата на хората, което поражда и напрежението сред психиатрите от присъствието ми в болницата. Те смятат, че навлизам в територията им – човешката душа, макар представата им за нея да е по-скоро материалистична. Соматичният дял от работата на болничния свещеник, т.е. телесният контакт, е най-осезаем в работата в болницата и сред болните хора, в сравнение с другите капелани – в затвора, в армията, и в сравнение с телесния контакт на енорийския свещеник с неговите енориаши. 90% от хората, с които работя, желаят телесен контакт. Чрез него е възможно без много философия и психоанализа да покажеш на човека, че не е сам и да го утешиш. Когато човек е уплашен, първото, което желае, е някой да го прегърне, да го погали, да подържи ръката му. В работата на болничния свещеник има много прегръдки – в моменти на скръб и страдание и в моменти на радост – при изписването от болницата; прегръдки с пациентите и прегръдки с техните близки. Практиката ми дотук показва, че заявката за духовна подкрепа и грижа идва от протестанти, католици и православни, но най-вече от атеисти или от хора, които някога са вярвали в Бог, но са оставили вярата си да закърнее.

Пред болката и смъртта човек се обръща към Създателя си и търси отговор на най-съкровените си въпроси. Понякога една седмица живот може да е изпълнена с много повече смисъл от целия досегашен жизнен път. Затова обичам да казвам, че хората ме търсят, когато решат да живеят.“

Има ли място милосърдието в българското общество?

Милосърдието е „ортопраксис“, т.е. правилно правене. Милосърдието не е абстрактно умуване или философстване. То е директна работа, пряка проява на милост, произтичаща от душата ни, от сърцето ни – оттам и етимологията на думата.

Милосърдието е действие към ближния, мотивирано от Божията любов. Всяка такава вяра и духовна мотивация е религия. Само в пътя на религията човешката душа се одухотворява. Всяка липса на отношения, изразяващи взаимопомощ и милосърдие в обществото превръща хората в асоциални, недоверчиви индивиди. Медицината, която е изградена върху материализма, е обречена на безхуманност. Отстраните ли от болниците в Европа милосърдието, ще получите нещо подобно на това, което е медицинското общество в България в момента. Ако в нашите болници нещата не са съвсем отблъскващи, то е заради личния ангажимент на хора в персонала, които макар и малцинство, оцеляват като духовни и религиозни личности.