Четвъртият вселенски събор в Халкидон: 451 година

През този октомври се навършват 1571 години от провеждането на Четвъртия вселенски събор на Църквата. С него се довежда докрай работата по редакцията на основните положения в Изповедта на християнската вяра, които се възприемат и днес от Римокатолическата, от Източноправославната и от традиционните протестантски църкви. Следващите – Петият и Шестият1 вселенски събор имат роля за изясняване на някои въпроси, свързани с тези основни положения. А съборите, познати от църковната история като Седми и Осми, вече не представят единното мнение на тези три основни разклонения на Църквата. Тук, разбира се, трябва да отбележим, че през първото хилядолетие след Христос, след Четвъртия вселенски събор, някои църкви се отделят от общение и нарушават целостта на видимата Вселенска Църква. Църкви като Арменската, Коптската (в Египет), Якобитската (в Сирия) и някои други не приемат определени основни положения на Четвъртия събор, но въпреки това устояват ревностно своята християнска идентичност.2

Необходимостта от свикването на Четвъртия вселенски събор се налага поради възникнали спорове между епископи, които са под влияние на школата в Антиохия в Сирия, и такива от школата в Александрия, привърженици на Кирил Александрийски, във връзка с разбирането за единство между божествената и човешката природа у Христос, известни в историята като втора христологична криза3. Трябва да се напомни, че тези проблеми вече са предизвикали свикването на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г. Тогава Съборът е постановил: Словото присъедини в Своя ипостас одушевена плът с разумна душа; от двете естества Той стана един единствен Христос. Мария е Богородица. Но превратни тълкувания на решенията на Третия събор повдигат нови вълнения и спорове. В тях изпъква човешкото честолюбие и недостатъчна зрялост у някои духовници. Те се дължат и на все още недостатъчната прецизност в употребата на понятия като естество (природа) и лице (ипостас). Спорните въпроси и груби взаимни обвинения биват отнесени до римския папа Лъв (Леон) І. Папата отговаря с послание до Константинополския архиепископ Флавиан, известно като „Том на Флавиан“.

По това време в Константинопол императорския трон заема Теодосий ІІ. През лятото на 449 г. той свиква в Ефес събор, с който се надява да се постигне помирение между враждуващите страни. Папа Лъв изпраща свои легати. Събират се около 130 епископи. Съборът е председателстван авторитарно от Диоскор Александрийски. Той отнема правото на участие на папските пратеници и на тези, които не споделят неговите разбирания. Между тях е и Флавиан. Сесиите на този събор преминават с бурни спречквания и прояви на насилие, при които Флавиан е ранен. Освен това той е лишен от своя сан и изпратен на заточение. Когато папата научава това, определя събора като „разбойнически“ и неговите решения остават нелегитимни.

Скоро след това император Теодосий ІІ умира и управлението на империята се поема от сестра му Пулхерия и нейния съпруг, сенатора Марсиан, който се издига на императорския трон. Пулхерия и Марсиан държат на авторитета на папа Лъв I и откликват на неговото настояване да се свика нов събор. След известни колебания за мястото, където трябва да се проведе, Марсиан го организира на югоизточния бряг на Босфора, в Халкидон (днес квартал на Истанбул – Кадъкьой).

На 8 октомври 451 г. в църквата „Св. Ефемия“ се събират повече от триста епископи и трима римски легати. Редът се поддържа от деветнайсет императорски комисари. Според разпореждането на папата, на Диоскор Александрийски е отнето правото на заседател, а вместо това е поставен в качеството на обвиняем и виновен за развоя на събитията в Ефес през 449 г.

В хода на разискванията се прочитат последователно решенията на предишните вселенски събори – в Никея (325 г.) и Константинопол (381 г.), и след това – две писма на Кирил Александрийски и посланието на папа Лъв до Флавиан. Събранието на епископите намира в тях единство и в множеството се чуват въодушевени гласове: „Ето вярата на Отците, ето вярата на апостолите! Всички ние вярваме така... Петър е говорил чрез Лъв! Кирил е говорил по същия начин... Лъв и Кирил учат едно и също.“

На 25 октомври, на тържествено заключително заседание на Събора, в присъствието на императора и на императрицата, се прочита заключителният текст на Изповед на вяра, която остава в историята с името Халкидонско Кредо. Може да се каже, че този текст е едно забележително постижение на християнската мисъл в Църквата. В него се заявява:

Вярваме в един и същи Син, нашият Господ Исус Христос, съвършен относно божествеността и съвършен относно човешкостта, истински Бог и истински човек (с тяло и разумна душа), единосъщ на Отца според божествеността, единосъщ на нас според човешкото естество, подобен на нас във всичко, освен в грях, роден от Отца преди всички векове според божествеността и от Дева Мария, майка Божия, в последните времена за нашето спасение; един и същи Христос, Синът, Господ, Единородният, открит в две естества – без сливане, без промяна, без разделяне, без отделяне. 
 Защото разликата в естествата не е заличена от единението, много повече, качествата на всяко естество са съхранени и благоприятстват за образуването на един и същи просопон (лице) и един и същи ипостас (лице).
 

На този събор, още на 19 октомври, в отсъствието на римските легати и на имперските комисари, епископите гласуват правило, което признава привилегиите на папата на престола „в стария Рим“, но така също и равни привилегии на епископския престол „в Новия Рим“, Константинопол, където пребивават императорът и Сенатът. Така се разширява юрисдикцията на константинополския архиепископ (патриарх) на териториите на Понт, Азия и Тракия. В Рим не приемат веднага това решение, а едва две години по-късно, и то под условие solafideicausa.

Това различие по никакъв начин не обезценява постижението на Четвъртия вселенски събор в усъвършенстване изповедта на вяра на по-голяма част от християнския свят за векове напред.

• 1. Вж. Д. Игнатов, Шести вселенски събор (Зорница, 11/2020).
• 2. Вж. Вл. Железов, Египет – вяра и мъченичество (Зорница, 05/2021).
• 3. Първата христологична криза намира отговор със свикването на Първия и Втория вселенски събори, които утвърждават, че Исус Христос, като Божий Сине единосъщен и предвечен като Бог Отец. След Втория събор Църквата изповядва „Един Бог в три лица (ипостаси) – Бог Отец, Бог Син и Бог Святи Дух“.