Робията – думата, с която Александър Солженицин описва живота си в лагерите на „Архипелага ГУЛАГ“ – може според собствените му наблюдения да произведе у човека най-неочаквани качества като търпение, простителност, възхищение и любов към другите, както и съзнание за собствените грешки. Страданията на лагерника вече не изглеждат толкова незаслужени, колкото са изглеждали в началото. Но тогава идва болезнения и объркващ въпрос. Ние ли сме най-големите грешници? „Ще трябва тогава да признаем – продължава Солженицин:

„… че наказаните много по-жестоко, отколкото със затвор – разстреляните, изгорените, – са някакви свръхзлодеи. (А между другото тъкмо невинните ги екзекутират по-ревностно от другите.) И какво да кажем тогава за нашите явни мъчители: защо съдбата тях не наказва? Защо те благоденствуват?

(Това би намерило обяснение само ако допуснем, че смисълът на земното съществуване не е в благоденствието, както всички сме приели да го смятаме, а в развитието на душата. От такава гледна точка нашите мъчители са най-страшно наказаните: те се освинват, отдалечават се от човечеството. От такава гледна точка наказанието сполетява онези, чието развитие е несъмнено.)1

• 1. Архипелаг ГУЛАГ, част 4, глава 1, в превод от Иван Дойчинов.