... Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото – още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието – трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.

Ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост.

На 11 септември 1978 г. в Лондонската болница „Сейнт Джеймс“ писателят и политически емигрант Георги Марков умира от отравяне на кръвта. Четири дни по-рано, на 7 септември, той е прободен смъртоносно на моста Ватерло.

Фигурата на Георги Марков се извисява самотно, но с достойнство и сила в едно историческо време, когато гласът на истината и изобщо всеки критичен глас бяха безжалостно заглушавани. Той заплати с живота си за своето слово, ала самото му слово не можеше да бъде спряно. Днес то става достояние и на младите поколения, които не познават уродливото лице на социалистическото общество. Трябва да се вслушаме в гласа на Марков – тревожен и тревожещ съвестта на всеки. Защото той изважда наяве истини, валидни не само в социалистическата епоха, но изобщо в нашето българско битие.