Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Няма личност, няма очи, нито духовна индивидуалност. Има нещо, но не и някой, едно индивидуализирано то, но не и жива личност със свое собствено име… Няма изобщо никой. Има тела, и има идеи. Духовният характер на идеите е убиван от тялото, но топлината на тялото е ограничена от абстрактната идея. Тук има красиви, но студени и блажено безразлични статуи. В платоническата мисъл всичко конкретно и „индивидуално“ в крайна сметка се свързва с абстрактната идея, която съставлява неговата основа и пределен смисъл. Според Платоновия Тимей всички души са създадени еднакви; те стават „различни“ едва след като се сдобият с тела. Това като че ли означава, че във въплътената душа има някаква различна „личност“. Но Платон позволява множество превъплъщения на една и съща душа, дори в телата на животни. У Аристотел, от друга страна, личността се оказва логическо невъзможно понятие точно защото душата е неразривно свързана с конкретното и „индивидуалното“: човекът е конкретна индивидуалност, той обаче съществува само докато съществува това психосоматично единство – смъртта разрушава конкретната „индивидуалност“ напълно и окончателно.

Много образовани хора са на мнение, че съществува огромна вражда между науката и християнството. Нека се опитаме да поставим въпроса за връзката между наука и християнство във възможно най-широката разумна перспектива. Ще започнем с пояснението, че помиряването на науката с други интелектуални дейности не винаги е било лесно. Например в последната книга на Susan Gallagher и Roger Lundeen, “Literature”, се казва: „Понеже в новата история литературата често се оказва в опозиция на науката, то за да разберем модерните възгледи за литературата, трябва да признаем господството на науката в нашата култура. В продължение на няколко столетия учените са били тези, които са поставяли стандартите за истина в западната култура. И неоспоримата полза от тях да ни помагат в организирането, анализирането и боравенето с фактите, им придава безпрецедентна значимост в модерното общество.“

„Народна култура“ е доста широко понятие, обхващащо художественото творчество, битовите обичаи, родовите и религиозните традиции на един народ. Тя пречупва натрупания исторически опит и житейска мъдрост през светогледа на мнозинството и така отразява неговото духовно състояние и духовни търсения. Дори беглият анализ на българската народна култура от близкото минало показва огромното влияние на християнството. Особено интересно е да се проследи ролята на християнската словесност в обогатяването на езика. Преките заемки и парафрази от Библията в нашия книжовен и всекидневен език се оказват изненадващо много. (Мнозина просто ги употребяват, без да знаят за техния произход.) Тук предлагаме една малка колекция от тях, подредени по азбучен ред.

Времето е най-драгоценното (макар и незапълнимо докрай) наше достояние и затова всеки път, когато се обърнем назад, нас ни гнети мисълта за загубеното време. „Загубено“ бих нарекъл това време, през което не сме живели като хора, не сме набирали опит, не сме се учили, не сме съзидавали, не сме се наслаждавали и не сме страдали. Загубеното време е незапълнено, празно време. Изминалите години, разбира се, не бяха такива. Много, неизмеримо много беше загубено, но не сме пилели времето си напразно. Трябва да се признае, че осъзнатите впоследствие знания и опит са само абстракции на реалността, на самия преживян живот. Но ако способността да забравяме можем да наречем благодатен дар, то паметта, повторението на възприетото, трябва да отнесем към един живот с чувство за отговорност.

Използвам думата чудо, за да обознача намесата на свръхестествени сили в природата. Ако не съществува нищо освен природата, което да можем да наречем свръхестествено, не биха могли да съществуват и чудеса. Някои са убедени, че нищо освен природата, не съществува. Тях аз наричам натуралисти. Други са на мнение, че освен природата има и още нещо: тях аз бих определил като свръхнатуралисти. Следователно първият въпрос, който възниква, е, кои имат право – дали натуралистите или свръхнатуралистите. Оттук идва и първото ни затруднение.