Два ключови периода на духовен подем в нашата история се олицетворяват от християнски дейци с прозвището „Рилски“. В християнизиращите се български земи през X век се прочува името на монаха-чудодеец Йоан, основател на Рилския манастир. Почти едно хилядолетие по-късно същият манастир ще стане обител на друг монах, Неофит, дал огромен принос за развитието на модерното българско училище, за установяването на книжовна норма на новобългарския език и за превода на Библията на него. Историкът Константин Иречек го нарича „патриарх на българските учители и книжовници“.

Треската за удоволствие по това време на годината, цветята, окичени по витрините, огромните количества храна, натрупани за угощението в една единствена нощ, свидетелстват за свят, изгубил паметта си, който сега отстъпва пред някакъв неясен спомен и извършва действия, чийто дълбок смисъл му убягва.  Той знае смътно, че се е случило някакво щастливо събитие, че „една необятна надежда преброди земята”, но каква надежда? Ако попитате наслуки някои от хората, които вечерят, или спрете минувачите по булевардите, за да им поискате обяснение за тази надежда и за да се опитат да обосноват пред вас тази своя радост, ще се сблъскате с подигравателни усмивки, с повдигане на рамене... Всичко това са стари истории, на които, разбира се, никой не вярва вече...

Коя е най-добрата форма на църковно управление? Дали да има йерархична система от управляващи епископи или всяка местна църква да бъде независима? Или пък църковната политика и линия трябва да се утвърждават от събори или съвещателни органи (синоди)? По тези въпроси в Англия през XVII век се разгарят ожесточени дебати. Така на 11 декември 1640 г. граждани на Лондон внасят в парламента петиция, подкрепена с 15 000 подписа. Тя влиза в историята под името „Петиция за корените и клоните“, тъй като призовава за отмахване на всякаква църковна йерархия, с всичките нейни „зависимости, корени и клони“. В оригиналния си вид е написана от изтъкнатия съдия и политик сър Оливър Синджън, а пред законодателите е представена от двама видни бъдещи дейци на войната между краля и парламента: Хенри Вейн Младши и генерал Оливър Кромуел.

На 4 март 1850 г. един осемнадесетгодишен американски ученик посвещава живота си на Исус Христос. Кръстен в ледените води на река Шагрен от „Учениците на Христа“, той гледа съвсем сериозно на своята нова вяра и веднага започва да говори за нея на други хора. Неговият слънчев характер отваря много възможности за християнско свидетелство. Така проповядването става негово ново поприще, редом с професията му на учител и уменията му на дърводелец. В първата си проповед, която ни е известна (от 1853 г.), младият християнин сравнява кариерата на Наполеон Бонапарт с житейския път на един още по-велик завоевател, Исус Христос. В друга ранна проповед той сравнява материалната и духовната сфери със следните думи: „Хората се поддават на материализма. Къщи, земи и земни блага привличат вниманието им и подобно на мираж ги примамват към смъртта. Християнството, напротив, оставя на смъртта само природното ни тяло, докато сочи на духа едно жилище в небесата, което не е изградено с ръце и е вечно.“

Мери Уеб е едва на пет години, когато я сполетява беда. Парализирана е от „страшна болест“ (по собствените ѝ думи) и лекарите са сигурни, че няма да оживее. В крайна сметка момичето оцелява, но повече не е способно да движи краката си. От този момент насетне, до края на живота ѝ, ще трябва да я носят на ръце или да се примъква с усилие, седнала на своята инвалидна количка, облицована със зелено сукно. Това обаче няма да ѝ попречи да вдъхнови появата на нови мисионерски сдружения и даде тласък на сътрудничеството между общо 200 новоосновани организации.