Пещерата в научно популярната литература се свързва с пещерния човек и в там наистина са открити древни рисунки на животни. Втората част на човешката история, която е нещо като повторно сътворяване на света, също започва в пещера. Даже по някакъв странен каприз и тук отново присъстват животни; защото става дума за пещера, използва на за кошара от пастирите, живели по хълмовете на Витлеем – които и досега вкарват добитъка си в такива дупки и пещери за през нощта. Именно тук, под земята, при добитъка, се подслонило едно бездомно семейство, след като вратите на претъпкания хан се затръшнали пред лицата им; и именно тук, под стъпките на минувачите, в едно подземие под самия погреб на света, се родил Иисус Христос. Има нещо символично в недрата на прастарата скала и роговете на праисторическото стадо при това второ сътворение. Бог също бил пещерен човек и също ваел разни същества в странни форми и чудновати цветове по стените на света; с тази разлика, че Неговите картини оживели.

Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Вж. Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали “dies natales”: дни, в които се раждаме за небето. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

Библията. Никоя друга религиозна книга на света, хилядолетия след създаването си, не вълнува така умовете и сърцата и не провокира толкова въпроси за истинността на написаното в нея. Почитана, отричана, опровергавана или омаловажавана, тя не престава да вълнува. Към нея не остава безразличен никой искрен, неспокоен, търсещ дух. Проявилият куража да ѝ се довери, скоро разбира, че това не е просто древен текст, целящ да подчини четящия го на конкретна духовна идея, а откровението на могъщ и опрощаващ Бог – двигателен център и опора на света. Среща като тази разтърсва, вдъхновява и смирява и скоро разбираш, че към Книгата на книгите не можеш да останеш безразличен.

По­ня­ти­е­то ка­нон има гръ­ц­ки про­из­ход. В най-ши­рок сми­съл се упо­т­ребя­ва ка­то от­вес, об­ра­зец, мяр­ка, пра­ви­ло, нор­ма. В бо­го­слов­с­ка­та прак­ти­ка ка­нон има сми­съл на све­ще­но цър­ков­но пра­ви­ло, пред­пи­са­ние, ре­ше­ние, нор­ма за вя­ра­та, об­ре­ди­те и по­ве­де­ни­е­то, ус­та­но­ве­но от Цър­к­ва­та (апос­то­ли, св. от­ци, цър­ков­ни съ­бо­ри). По­ня­ти­е­то Биб­лей­ски ка­нон мо­же да оз­на­ча­ва как­то спи­съ­кът на све­ще­ни­те кни­ги, влез­ли в със­та­ва на Биб­ли­ята, та­ка и сбор­ни­кът от съ­щи­те те­зи кни­ги, ко­и­то се при­е­мат за бо­го­от­кро­ве­ни и са при­зна­ти за об­ра­зец и пра­ви­ло на жи­вот в хрис­ти­ян­ска­та вя­ра и доб­ро­де­тел. В хрис­ти­ян­ст­во­то ка­но­нът на Ста­рия За­вет е на­сле­ден от юда­из­ма, а но­во­за­вет­ни­ят ка­нон се офор­мя през пър­ви­те ня­кол­ко ве­ка след Хрис­тос.

Биб­ли­я­та (или Све­ще­но­то Пи­са­ние) е сбор­ник от пис­ме­ни до­ку­мен­ти (биб­лей­ски кни­ги), за ко­и­то се вяр­ва, че раз­кри­ват по ис­ти­нен и прав­див на­чин ха­рак­те­ра на Бо­га и същ­ност­та на вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та Mу с чо­ве­че­ст­во­то. При­чи­на­та, по­ра­ди ко­я­то те­зи кни­ги са цен­т­рал­ни как­то за юда­из­ма (ед­на част от тях), та­ка и за хри­с­ти­ян­ст­во­то, е спо­де­ле­на­та меж­ду юдеи и хри­с­ти­я­ни вя­ра, че Бог е го­во­рил в чо­веш­ка­та ис­то­рия и че Tой е дви­же­ща­та стра­на във вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та Си с хо­ра­та. Све­ще­но­то Пи­са­ние, в та­къв слу­чай, се явя­ва но­си­тел на бо­же­ст­ве­но­то по­сла­ние към чо­ве­ка и на на­чи­на, по кой­то Бог се раз­кри­ва и пра­ви се­бе си по­зна­ва­ем за хо­ра­та (Бо­же­ст­ве­но от­кро­ве­ние).