Под добротата на Бога в днешно време почти винаги разбираме Неговата любов и грижа и навярно сме прави. Но тук под любов повечето от нас разбират доброжелателство – желанието да видиш и другите освен себе си щастливи, – не щастливи по този или онзи начин, а просто щастливи. Това, което наистина би ни задоволило, ще бъде един Бог, Който за всичко, що се окаже, че ни допада да вършим, казва: „Какво значение има, щом им харесва?“ Ние фактически искаме не толкова един небесен Баща, колкото един небесен дядо – изкуфял и снизходителен, който, както се казва, „обича да гледа как младите се забавляват“ и чийто план за Вселената се свежда до това в края на всеки ден да може да се каже: „Всички си прекараха добре!“ Признавам, че малко хора биха формулирали теология буквално с тези думи, но в много умове се спотайва приблизително същото разбиране.

Дълго мислих как да представя нашия гост в рубриката Харта-срещи – отец Марио Йонов, първият болничен свещеник в България.

Докато подготвях материала си мой приятел попадна в една пловдивска болница – сам, страдащ и уплашен от предстоящата му тежка операция. Покъртиха ме разказите му за кънтящата от силна музика реанимация, за да бъдат заглушени стоновете на излизащите от упойка пациенти, за грубостите на обслужващия персонал, за голите човешки тела-унизени и безпомощно зъзнещи в прегръдката на февруарския студ, за цинизма, арогантността и алчността. Сигурно всеки от нас има своята тъжна болнична история, в която бездушието плаши повече от физическата болка, а безразличието е по-отчайващо от лоша диагноза. Болнична история, в която по думите на отец Йонов българинът умира недостойно.

Обусловена от успехите на медицината, продължителността на човешкия живот нараства постоянно през последните сто години. Непрекъснато намаляващата в същото време раждаемост доведе до такова демографско развитие, чиито социални, икономически и духовно-културни последици колебливо започваме да осъзнаваме, и то най-вече във връзка с „пенсионния въпрос“. Спечелването на години живот за много възрастни хора означава същевременно удължен житейски път, белязан с множество болести и телесни, както и духовни недъзи, и съответно с нуждата от помощ и грижи за тях. Заблуда е, че спечелването на години живот е едновременно свързано и с повече здраве. По-скоро установяваме, че медицината постоянно увеличава броя на болните и нуждаещите се от грижи; че много хора с тежки хронични заболявания, които по-рано не са имали шанс за оцеляване (бъбречно болни, диабетици и т.н.), днес преживяват по-дълго благодарение на медицината.

Съвременните поколения намразиха Историята. За тях тя е преди всичко извор на любопитни факти за някое телевизионно състезание или пък пропагандно оръжие на партиите и идеологиите. Затова днешното време се опитва да живее без История. Особено бърза да забрави близкото минало. Дори и когато не знае почти нищо за него. И макар че то до голяма степен определя настоящето. Престъпленията на комунизма в Източна Европа попадат изцяло в тази категория. За съжаление, в България те сякаш представляват интерес само за малък кръг „посветени“; дори и продължителната дискусия около досиетата на бившата ДС остана без по-масов отклик. Но има други бивши социалистически страни, в които историческата памет е жива и вдъхновява отделни творци да станат нейни изразители.

„Ако Бог беше добър, Той би искал да направи Своите създания съвършено щастливи, а ако беше всемогъщ, щеше да може да извърши това, което желае. Обаче създанията не са щастливи. Следователно на Бог не му достигат или добротата, или силата, или и двете.“ Това е проблемът болка в най-простата му форма. Възможността за разрешаването му зависи от това да се покаже, че определенията „добър“ и „всемогъщ“, а може би също и „щастливи“ са нееднозначни, защото още от началото трябва да признаем, че ако популярните значения, давани на тези думи, са най-добрите или единствено възможните, то тогава проблемът е неразрешим.