И тази година християнският сюжет с Мария, малкия Исус, обора с животните, овчарите и ангелите са предоставени на масовото популярно приложно изкуство и дори някои образци от това, така да се кажe, обичано подаръчно-битово изкуство буквално са се превърнали в символ на християнския кич. Обикновено по Рождественските празници хората се надпреварват да си подаряват подаръци и да украсяват своите къщи. В християнските среди са много популярни рождественските сценки, но и хората, които не приемат в дълбочина празника Рождество обичат да си подаряват сладки ангелчета, покривки, чиниийки, кани или чашки с библейската история за яслата.

Една табелка, която видях пред съседна къща – забучена в тревата. Сетих се за Тодор В., който описа с възхищение посещението си преди години в Германия (ако не бъркам) по време на Коледния сезон. С украсата и с настроението на хората. И сега в навечерието на Коледа хората бързат, настроени коледно или „празнично“, ако използвам политически коректната фраза, обединяваща Коледа с Кванца и Ханука. Но табелката приканва към нещо друго, към смисъла на този „сезон“. Той се е стеснил в купуване на подаръци, в сядане на празнична маса по традиция. По този начин социалната роля на коледната традиция е налице. Където пеят хорове, повече се усеща за какво става дума. Но същите песни се въртят нонстоп по пазарите и моловете и се превръщат в досаден повтарящ се шум…

Отново е навечерието на Рождество. Тъмните и кални улици на празничния град напразно се опитват да привлекат с оскъдната украса на своите витрини сгушените в шаловете си минувачи. Този път те упорито отказват да се поддадат на суетнята, която вяло струи от пресилената бляскавост на неоновите реклами. Погледът ми се препъва в тъжни очи и посърнали лица на хора, забързани нанякъде, сякаш за да избягат от угнетението на „Днес“ и да потънат бързо в тревожната неизвестност на „Утре“. Коледният дух едва прозира дори през веселите светлини на играчките от елхите; през отрупаните с лакомства улични сергии. Традиционната ми вечерна разходка до спирката на трамвая оставя в сърцето ми носталгичния привкус на неизказана тъга, горчивината на излъгани очаквания и плахата надежда, че може би, като по чудо всичко скоро ще се промени – защото е навечерието на Рождество…

Казват, че политиката няма нищо общо с морала и духовността. Доби популярност клишето: „Политиката е мръсна работа – не е за духовните хора.“ Но все още се намират водещи политици по света, които опровергават това схващане. На тържество на 16 декември по повод 400 години от издаването на един от най-авторитетните английски преводи на Библията британският премиер Дейвид Камерън произнесе забележителна реч. В нея той взе отношение не само към приноса на Библията за английската култура, нрави и общество, но не се поколеба да защити християнската идентичност на Великобритания. Във времена, когато т. нар. „политическа коректност“ става все по-настоятелна в опитите си да изключи споделянето на религиозни убеждения от дневния ред на обществото и изобщо от публичното пространство.

Тази и следващата седмица ми се налага да прекарам в Генуа по работа и понеже днес е събота, неработен ден, реших, че не е зле да си направя една сутрешна разходка по брега на морето. Времето е идеално за целта — слънчево и прохладно, но не е студено. Средиземноморският декември изглежда няма нищо общо с континенталния декември, който познаваме в България (още по-малко с Британския декември, но това е друга тема). С един лек пуловер, дори без яке, се чувствам добре, а това, че съм извън туристическия сезон е не просто предимство, а необходимост за една неподправена среща с Морето.