Беше ранен следобед през великденските празници, когато някой позвъни на вратата ми. Отпред стоеше един млад студент, когото познавах бегло; извини се учтиво, ако ме е обезпокоил, и помоли за разговор. Веднага забелязах, че е развълнуван, и му предложих – предвид хубавото време – да излезем навън. Когато тръгнахме на разходка край реката, въобще не беше нужно да го питам какво го тревожи. Той сам започна да говори. „Напоследък ме занимават въпроси за вярата“, каза той. „Ако човек иска да отиде вечерта на театър, той се интересува какво ще се играе. Изведнъж се запитах: „А какво се играе в моя живот? Кой е режисьорът и кой играе главната роля?“

През значителна част от управлението си Галерий е установен в град Сердика (днешна София). Именно при неговото управление градът се сдобива със статут на столица на новосформираната в края на III век административна единица Вътрешна (Средиземноморска) Дакия. Според летописа на Луций Лактанций през 311 г. императорът се оказва покосен от смъртоносна болест. Галерий вероятно е смятал, че болестта е наказание свише поради многогодишната му злостна кампания срещу Христовите последователи. Изплашен до смърт и силно напълнял, той се усамотява в Сердика, търсейки избавление в минералните бани на древния град. Последните месеци от живота му са период на радикално преосмисляне на възгледите му, може би под влияние на вярващите жени в собствения му дом.

Един от най-важните уроци, на които ни учи историята, е непредвиденият развой на събитията. Нещата не се случват по начина, по който очакваме. Вземете например отговора, който нашата цивилизация дава в историята си на най-важния от всички въпроси: „Какво означава да бъдеш човек?“ От епохата на Просвещението насам, много хора в западния свят имат впечатлението, че да се отговори на този въпрос е лесно – трябва само да проведеш емпирично наблюдение на човешкото поведение във времето и пространството и да извлечеш няколко универсални максими въз основа на събраните данни. Разбирането ни е, че можем да разчетем истината за самите нас в свидетелствата на природата по начина, по който четем историята в някоя книга.

Тази година нашите себеподобни властници все пак ни изненадаха. Те не само дават, пускат, забраняват, но и организират избори посред пандемията. Така де, и без това народът пълни булевардите в почивен ден, защо пък да не гласува мимоходом? Пандемията не го уплаши достатъчно, та едни избори ли? При най-трудни обстоятелства той запазва нормалния си начин на живот. Не е далеч от ума, че ще направи и своя нормален избор: изборът, който гарантира нормалното състояние на нещата. Да, българинът е способен да избира нормалното, дори по време на чума. Големият въпрос на току-що отминалите избори беше какво той определя като „нормално“.

Джон Хенри Нюман е роден на 21 февруари 1801 година в Лондон. Обръща се към Христос като юноша; много години по-късно ще напише, че спасителното му покаяние е „толкова сигурно, колкото това, че имам ръце и крака“. Първоначално е под силното влияние на английския калвинизъм. Следва в колежа „Тринити“ в Оксфорд, а след завършването си, през 1824 г. е ръкоположен за свещеник към Англиканската църква. Едно от нейните крила, наречено „висока църква“ (High church), се придържа към някои елементи на ритуала и доктрината с римокатолически корени. Младият свещеник се сближава с някои видни фигури на „високата църква“ като Джон Кибъл и постепенно променя възгледите си в този дух.