Съборът в Оранж и въпросът за Божия избор

Дали бебета ще отидат в пъкъла, ако умрат, без да бъдат кръстени? Избира ли Бог някои хора за осъждение и проклятие, далеч преди те да бъдат родени? И дали Той не е избрал някои хора да вършат зло? Може ли някой да направи сам първата стъпка към своето спасение? И дали човек може да носи отговорност пред Бога, ако неговата съдба е определена изцяло от Всевишния?

В началото на V век един британски монах на име Пелагий започва да разпространява учението, че всеки човек има свой принос за спасението си. Отговорът на Блажени Августин, авторитетен отец на Църквата, е безкомпромисен. Той показва със силни доводи, че вярващият се спасява единствено чрез Божията благодат, от първия до последния момент на своя духовен път. Аргументът на Августин е възприет и ученията на Пелагий са осъдени от Църквата на събора в Картаген през 418 година. Богословът от Хипон развива по-нататък размишленията си за благодатта и за спасението на човека. Той стига до извода, че цялото човечество споделя Адамовия грях. Всеки един от нас попада под осъждение и не може да се измъкне от блатото на греха по друг начин, освен чрез благодатта на Господа. При това, Бог не избавя въз основа на някакви заслуги – Той избира някои хора за спасение и ги обдарява с разнообразни милости, които осигуряват това спасение. Така Неговият избор е обвързан с предопределение.

Скоро след смъртта на Августин, някои църковни мислители надигат глас, че той е отишъл твърде далеч в твърденията си. Ако последните се приемат за верни, то излиза, че някои хора от вечността са избрани за осъждение. Нещо повече, тогава усилията ни да се покоряваме на Бога изгубват смисъл – защото няма значение какво прави някой, ако Бог го е избрал за спасение или го е проклел според суверенната Си воля. Даже изглежда резонно съждението, че Бог е определил някои хора да вършат зло. Що се отнася до невръстните младенци, които още не могат да различат правилното от грешното и са починали, те би трябвало да попаднат в ада, според учението на Августин. (Това е неговият аргумент за да настоява бебетата да бъдат кръстени веднага, след раждането си, за да бъдат освободени от присъдата над първородния грях.1)

Особено горещ дебат по тези доктринални въпроси се разразява в Южна Галия (днес, Южна Франция) през VI век. Богословите, които смятали, че както Пелагий, така и Августин са стигнали до крайности, се опитвали да намерят някакъв среден път. По-късно те получили прозвището „полупелагианци“, макар че със същия успех биха могли да бъдат наречени „полуавгустинци“.

На 3 юли 529 година в галския град Оранж (Араусио) била осветена нова църква и по този повод се събрали 13 епископи. Събитието добива особена значимост, защото уважаваният Цезарий от Арл приканва епископите да подпишат доктринална позиция. Той се ползвал с покровителството на тогавашния папа Феликс IV и се придържал към учението на Августин. Подготвената от него доктринална позиция обаче била умерена: в нея не се говори за „неустоима благодат“, нито че Бог предопределя някого за погибел. Тринадесетте епископи и други присъстващи подписват документа и го изпращат в Рим. Година и половина по-късно папа Бонифаций II го одобрява. Така клаузите от събора в Оранж се превръщат в официална църковна доктрина. Дебатът около полупелагианството утихва, поне в онзи исторически период.

Но разграничението между Божието дело в живота ни и нашите избори и дела си остава неясен и труден въпрос. Под една или друга форма, той изниква отново и отново през следващите векове. По време на Реформацията, Римокатолическата църква обявява, че богословието на Лутер влиза в противоречие с доктрините, утвърдени в Оранж. От своя страна, Жан Калвин застъпва становището, че Божията благодат е неустоима. Якоб Арминий се противопоставя на тази тенденция в учението на реформаторите. Той настоява, че у човека има определена свободна воля, която може да се противи на благодатта. Затова понякога той е обвиняван в полупелагианство. Исторически факт обаче е, че Арминий не е учел, че човек може да се спаси или да направи каквото и да е добро без благодатта на Бога. Неговите възгледи са развити по-нататък от Джон Уесли през XVIII век.

Приложение

Някои от основните канони на събора в Оранж (източник: monergism.com, превод: Радостин Марчев).

КАНОН 1: Ако някой отрича, че целият човек, т.е. както тялото, така и душата, са се “променили към по-лошо” в следствие на Адамовия грях, a вярва, че свободата на душата остава неповредена и че покварено e било само тялото, той е изпаднал в заблудата на Пелагий и противоречи на Писанието, което казва: Душата, която е съгрешила, тя ще умре (Езек. 18:20); и Или не знаете, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, на когото се покорявате (Рим. 6:16); и Защото от каквото бива победен някой, на това и става роб (II Петр. 2:19).

КАНОН 2: Ако някой твърди, че грехът на Адам е засегнал единствено него, но не и потомството му, или че наказанието за греха е единствено смъртта на тялото, но че грехът, който е смъртта на душата, не е преминал чрез един човек върху цялото човечество, той прави Бога лъжец и противоречи на апостола, който казва: Следователно, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, така и смъртта премина към всичките човеци, защото всички съгрешиха (Рим. 5:12).

КАНОН 3: Ако някой казва, че Божията благодат може да бъде заслужена поради човешките молитви, но отрича, че самата благодат е тази, която ни кара да се молим на Бога, той противоречи на пророк Исайя и на апостола, които казват: Намерен бях от тези, които не ме търсеха, познат станах на тези, които не питаха за Мен (Рим. 10:20, цитира Ис. 65:1).

КАНОН 4: Ако някой твърди, че Бог чака нашата воля, за да ни очисти от греховете ни, но не признава, че дори волята да бъдем очистени идва до нас посредством вдъхването и работата на Светия Дух, той противоречи на казаното чрез Соломон: Волята се подготвя от Бога (Пр. 8:35 според превода Септуагинта) и пренебрегва здравите думи на апостола: Защото Бог е Който действа във вас и да желаете това, и да го изработвате (Фил. 2:13).

КАНОН 5: Ако някой казва, че не само нарастването на вярата, но също така и самото ѝ начало и желанието за вяра, чрез която ние вярваме в Този, Който оправдава нечестивия и води до възраждането чрез светото кръщение – ако някой твърди, че ние имаме това по природа, а не чрез дара на благодатта, който, чрез вдъхновението на Светия Дух поправя волята ни и я обръща от неверие към вяра и от безбожие към благочестие, това е доказателство, че той се противи на учението на апостолите, за което благословеният Павел казва: Защото съм уверен, че Този, Който е започнал добро дело във вас е силен да го завърши до деня на Исус Христос (Фил. 1:6). И отново: По благодат сте спасени чрез вяра, това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой (Ефес. 2:8). Защото тези, които твърдят, че вярата, чрез която вярваме в Бога, е природна, правят всички, които са извън Христовата църква, в някаква степен вярващи.

КАНОН 6: Ако някой казва, че Бог е милостив към нас, когато, без помощта на Неговата благодат, ние вярваме, желаем, копнеем, стремим се, работим, молим се, гледаме, учим, търсим или хлопаме, а не признава, че това става поради действието и вдъхновението на Светия Дух в нас, посредством което ние имаме вярата, волята или силата да правим всички тези неща, които трябва да правим; или ако някой прави помощта на благодатта зависима от човешкото смирение или вярност, а не е съгласен, че това е дар на самата благодат, той противоречи на апостола, който казва: Какво имаш, което да не си получил? (I Кор. 4:7), и: С Божията благодат съм каквото съм (I Кор. 15:10).

КАНОН 7: Ако някой твърди, че ние можем да имаме някакво вярно мнение или да направим какъвто и де е правилен избор, свързан със спасението и вечния живот, който е бил определен за нас, или че можем да бъдем спасени, т.е. да откликнем на Евангелието, което се проповядва, чрез нашите естествени сили, без просветлението и вдъхновението на Светия Дух, Който прави всички хора благоразположени и вярващи в истината, той е завлечен от еретичен дух и не разбира Божия глас, който казва в Евангелието: Отделени от Мене не можете нищо (Йоан 15:5), и думите на апостолите: Не че ние сме способни от само себе си да съдим за нещо като от нас си, но нашата способност е от Бога (II Кор. 3:5).

КАНОН 8: Ако някой твърди, че някои хора са в състояние да дойдат до благодатта на кръщението по милост, а други чрез свободната си воля, която очевидно е била покварена във всички, които са родени след грехопадението на първия човек, това е доказателство, че той не стои в истинната вяра. Защото той отрича, че свободната воля на всички човеци е била отслабена чрез греха на първия човек, или поне поддържа, че е била засегната по начин, при който те все още са в състояние да търсят тайната на вечното спасение от самите себе си, без откровение от Бога. Господ Сам показва колко противоречи на истината това, като казва Никой не е в състояние да дойде при Мене, ако не го привлече Отец Ми (Йоан 6:44), както казва и на Петър: Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небето (Мат. 16:7), и както апостолът казва: Никой не може да нарече Исус Господ освен чрез Светия Дух (I Кор. 12:3).

Забележка: Въпреки ясното отхвърляне на полупелагианството (учението, че Бог дава Своята благодат, след като човекът направи първата крачка), не може да се каже, че съборът в Оранж утвърждава изцяло и вижданията на Августин. В своята заключителна част той включва ясна клауза, отхвърляща двойното предопределение, която казва: „Ние не само не вярваме, че някои хора са предопределени за зло чрез Божията сила, но дори заявяваме с пълно отвращение, че ако има хора, които желаят да вярват подобно зло, те са анатема.“ По този начин становището на събора може да се определи като едно смекчено и модифицирано августинство.

• 1. Този аргумент за кръщение на невръстни деца се приема и днес от Католическата и Православната църква.