Познанието за нещо не е част от него самото. Мисловните процеси не са свързани с цялата взаимосвързана система на природата по същия начин, както останалите й елементи са взаимосвързани помежду си. Те се свързват с нея по различен начин – също както разбирането на устройството на един механизъм е свързано със самия механизъм, но не както елементите на този механизъм са свързани помежду си. Това означава, че винаги когато мислим, действа нещо, което е отвъд самата природа. Аз не твърдя, че съзнанието като цяло трябва да се постави в същото положение. Разграничението, което ще трябва да направим, не е между „съзнание“ и „материя“, а още по-малко между „душа“ и „тяло“, а между Разум и Природа: границата се прокарва не там, където свършва „външният свят“ и започва „личността“, а между разума и цялата маса от нерационални събития независимо дали са физически или психологически.

Аз – Свят и Космос.
Аз става Космос.
Аз става Изкуство.
Аз става Божество Алфа.

Стих-мото-манифест на едно цяло поколение, поколението на модерния човек, поколението на светлия идеал на Новото бъдеще. Бъдеще на достойнството и хуманността. Бъдеще за и към човека. Бъдеще на надеждата, бъдеще на новия век и на новия човек.

През април 2002 г. Даниел Дюрант разговаря с Тимоти Джордж за неговата книга, тогава все още предстояща да излезе, „Дали Отецът на Исус е Богът на Мохамед: различията между християнството и исляма“. В предговора към своята книга авторът пише: „Преди време Томас Мъртън написа, че „всеки миг от всяко събитие в живота на всеки човек на земята посажда нещо в неговата душа“. Семето на тази книга беше посадено в моята душа по време на първото ми посещение в Йерусалим през 1970 г. Като станах рано една сутрин преди изгрев се заслушах от прозореца на моята хотелска стая в пронизителния смразяващ глас на мюезина, докато повтаряше всекидневния зов за молитва от едно от минаретата високо над Гетсиманската градина. По-късно открих значението на думите, които бях чул изговорени на арабски онази сутрин…“

В предишната си статия подчертах значителното влияние, което християнството е оказало на родната езикова култура. Този факт едва ли е изненадващ за някого – в продължение на 11 века то е официалната религия на българското население, въпреки всички исторически превратности. Периодът на Възраждането е особено интересен, защото тогава е издигнат библейски национален идеал: обединяването в една държава на една свободна и независима от външни сили нация, споделяща една вяра. Този библейски идеал е прегърнат от огромната част от българите – което показва, че по онова време християнството не е било формална религия, а осмислена вяра на отделния човек. Автентичната ни езикова култура е родена през този период и би трябвало да очакваме тя да носи не само формални библейски заемки, но и да бъде християнска по дух. Фактът, че тя не е такава, е показателен и заслужава размисъл.

Все повече операции в науката и промишлеността се описват числено и се подлагат на математическа обработка. Но колкото и да е странно, самата математика – постепенно се превръща в затворена дисциплина, откъсната от приложенията в други области. Професионалните математици проявяват подчертано предпочитание към чистата, а не към приложната математика. Те посвещават своите усилия на задачи, подсказани единствено от математическата логика, без да се питат дали тези задачи (или тяхното решение) имат някакво отношение към физическия свят.