На 4 юни 1811 г. в Личфийлд, щата Кънектикът, в дома на ревностния пуритан Лиймън Бичър, се ражда момиче, което наричат Хариет. То пораснало като дребна, необяснимо тревожна жена, която често боледувала. Когато била на 21 години, семейството се преместило в Синсинати и там Хариет Бичър се омъжила за Калвин Стоу, професор по богословие и преподавател в семинария. По-късно тя казала за него, че е добър в еврейския и гръцкия, латинския и арабския и за съжаление в нищо друго. Двамата имали седем деца, едно от които изгубили от холера и тя никога не се възстановила напълно от това.

Симеон (949-1022 г.) живее по времето на Македонската династия от царуването на император Константин VІІ Багренородни до това на Василий ІІ Българоубиец. Ако за българското царство този период е белязан с трагичен разгром, то Византия преживява особен политически и културен възход, наричан от някои „македонски ренесанс“. Произведенията на св. Симеон се оказват свързващо звено между класическия патристичен период и по-късното византийско богословие, свързано с исихастката школа. Днес са известни няколко сборника, които му се приписват: Катехизисни слова; Богословски, познавателни и деятелни глави; Химни; Богословски и етически трактати; Писма.

Бенедикт е роден през 480 г. – в епоха, когато Римската империя на Запад се разпада. През ранните му години Италианският полуостров е сцена на постоянни войни между варварски племена. Младият Бенедикт първоначално се премества от родното си градче Нурсия (в областта Умбрия) в Рим, но скоро решава да напусне „Вечния град“ поради отвращението си от езичеството и неморалността, с които се сблъсква там. Оттегля се в една пещера край Субиачо, на 65 км източно от Рим, и там заживява като отшелник, при сурови лишения.

Малко преди да бъде приет в Оксфордския университет през 1916 г., за да учи английска литература, Клайв Стейпълс Луис, наскоро приел атеизма, влиза в спор с приятел относно християнството и неговите свръхестествени елементи. Писмата му по темата от този период разкриват духа на епохата: нагласа срещу религиозната вяра. През последното столетие това отношение е намерило много съюзници.

Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.