Живеем в общество, в което насилието и агресията са неразделна част от ежедневието ни. Пошлост и цинизъм заливат жълтите страници на масовата преса. Зле прикрита омраза струи от изявленията на „водещите“ политици. Злото лукаво наднича иззад вулгарните призиви на набързо скалъпени реклами, уютно се е настанило в изпълнените ни с лъжа и недоверие взаимоотношения, умело манипулира помислите ни, показва озъбеното си лице в кървавите схватки на най-новите компютърни герои, по които са прехласнати децата ни. Дотолкова сме свикнали с присъствието му в живота ни, че отдавна сме престанали да го забелязваме. Приемаме го с апатия и примирение. Разпознаваме го рядко и само, когато ни разтърси с изключителната си жестокост и систематичност. Обвиняваме за съществуването му дълбоко деформираната същност на света, в който се налага да живеем. Почти не размишляваме за него и рядко задаваме въпроси.

Какво е Злото? Дали е просто отсъствие на Добро или е негов антипод, който осмисля и определя същността му? Къде са неговите корени? Има ли достатъчна причина, която да оправдае съществуването му в свят, основан от волята на велик и всемогъщ Бог, за който вярваме, че е всеопрощаващ, добър и справедлив? Защо страдаме при сблъсъка си със злото? Присъствието на Бога и злото в света – парадоксална ли е тази на пръв поглед несъвместима комбинация? Кога няма зло?

Апо­ло­ге­ти­ка­та (ос­нов­но бо­го­сло­вие) е дял от бо­го­сло­ви­е­то, кой­то има за цел да до­ве­де до зна­ни­е­то на об­ще­ст­во­то, да об­яс­ни на раз­би­ра­ем език и да за­щи­ти с разум­ни до­во­ди фун­да­мен­тал­ни­те твър­де­ния на хри­с­ти­ян­ст­во­то. Хри­с­ти­ян­ст­во­то твър­ди, че из­я­вя­ва Ис­ти­на­та: ис­ти­на­та за Бо­га и чо­ве­ка, за жи­во­та и смърт­та, за сми­съ­ла. За­то­ва с ос­но­ва­ние пред­из­вик­ва въп­ро­си, тъл­ку­ва­ния, кри­ти­ки и не­съ­гла­сия. Апо­ло­ге­ти­ка­та е не­го­ви­ят от­го­вор и разум­на за­щи­та.

Тер­ми­нът те­о­ди­цея (или те­о­ди­кея) ид­ва от гръц­ко­то theos – „бог“ и dike – „спра­вед­ли­вост“, ко­е­то оз­на­ча­ва „оп­рав­да­ва­не на Бо­га“. Въ­ве­ден е от нем­с­кия фи­ло­соф Гот­фрид Лайб­ниц през 1710 г.

Веднага след написването на горното заглавие се замислих мога ли да измисля нещо по-шаблонно от това словосъчетание, сякаш изскочило от мотото на поредната инициатива за събиране на пари чрез SMS за поредната благотворителна цел. Медиите обичат да си играят с думите и символите, да ги вплитат едни в други и да ги усукват като втасало козуначено тесто – добре гарниран и поднесен полуфабрикат с трайност поне 30 дена. Около Рождество Христово обикновено чуваме, че по Коледа стават чудеса и че трябва да родим надеждата в очите на някой страдащ, а Великден е известен като най-подходящото време да възкресим българския дух чрез силата на тази или онази инициатива или традиция.

Малко преди Рождествените празници ми хрумна да събера мненията на някои мои познати относно смисъла на Рождество Христово. Надявах се да чуя не клиширани и изпразнени от съдържание отговори, а искрени и „земни“ изповеди. Оформи се многостранна и интересна „задочна“ дискусия. Времето не стигаше да проведем среща на живо, така че интервюто беше под формата на размяна на електронни писма, като участниците нямаха представа за отговорите на другите. Доколко резултатът има някаква полза ще прецените вие, читателите.