Беше ясно есенно утро и аз подреждах кабинета си, след като само преди няколко дни се бях преместил в него. Малкият ми настолен телевизор беше нагласен на “Today Show”, когато в извънредна новинарска емисия съобщиха, че самолет току-що се е врязал в една от кулите на Световния търговски център. Заедно с милиони други хора в Америка и по света, гледах безпомощно и невярващо докато се разиграваха ужасяващите събития от 11 септември, 2001 г. Тези събития, известни днес като 9/11, оставиха след себе си огромна диря от човешко страдание и още милиони хора със смущаващи картини, гравирани неизличимо върху чувствителните плочки на техните спомени. С едно от възможно най-невъобразимите и най-непредсказуеми събития, Америка внезапно беше изправена пред истината, която толкова отчаяно се опитваше да отрича, а именно, че злото действително съществува.

Макар че някои нехристияни са предложили различни релативни определения на нравственото „добро“, всички тези определения не полагат подходяща основа за вземане на решения от етичен характер. Християните определят „правилното“ от гледна точка на това, какво желае Бог. Това, което Бог желае, произлиза от Неговата нравствена същност. Неговата нравствена същност не се изменя, следователно моралните закони, произтичащи от естеството Му, са абсолютни (те са задължителни за всекиго и навсякъде). Когато два или повече абсолюта влязат в конфликт, християнинът е длъжен да се подчини на по-голямата заповед. Той не е виновен за неспазването на по-малката от две (или повече) противоречащи си заповеди.

Каноничните евангелия отбелязват само едно събитие между ранното детство и кръщението на Исус. Лука 2:41–52 е разказ, в който дванадесетгодишният Исус придружава родителите си до Йерусалим за празнуването на Пасхата. Както изглежда, семейството му е имало обичай да прави това всяка година. Събитието е отбелязано от Лука поради необикновеното си естество. Той иска читателите му да знаят, че още на дванадесетгодишна възраст Исус вече усеща необикновена връзка с Бога: храмът е „дома на Моя Отец“. По обратния път към къщи с кервана на поклонниците, Йосиф и Мария предполагат, че Исус е с останалите деца. Когато откриват, че не е, се връщат в Йерусалим. Там откриват Исус в храма, където проявява уникалната си мъдрост сред религиозните водачи. Изненадата на родителите му разкрива, че въпреки чудните събития, които заобикалят неговото раждане, последвалите години са били доста нормални – и то толкова, че уникалността на сина им и божественото му призвание са избледнели от паметта им.

Има исторически личности, чиито имена се свързват повече с онова, срещу което са се борили, отколкото с техните собствени постижения. Изглежда такъв е случаят и с Фридрих Ницше (1844–1900): от оригиналните му философски творби най-запомнящите се са „Антихрист“ и „Тъй рече Заратустра“, които са изпълнени с непримирими критики срещу християните и срещу християнството изобщо. Втората книга представлява своеобразна изповед и програмна декларация и може да ни даде доста точна представа за личните преживявания и възгледите на Ницше. Страстните нападки на неговия Заратустра срещу християнството не са плод на сухи размишления, а на нещо видяно и дълбоко преживяно. Те обаче се повтарят до ден днешен от много хора, които не са се запознали отблизо с християнската вяра. С кратките си размишления бих искал да ги подтикна да го направят.

Блез Паскал е известен предимно като гениален математик и физик. Трудовете му се смятат за основополагащи в области като алгебрата, теорията на числата, теория на вероятностите, хидростатиката. Изобретател е и на първата сметачната машина. По-малко известно е, че Паскал е бил убеден християнин и защитник на християнската вяра. Той живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал – може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено.