Япония никога не е била особено отворена за Евангелието страна. Мисиите, осъществени там до XX век, не се радвали на голям отзив сред населението. Монахът-йезуит Франциско Хавиер прекарва в страната от 1549 до 1551 година и успява да основе няколко местни църкви. През XVII век обаче християнството е поставено извън закона и вярващите започват да се събират за тайни богослужения по домовете. През втората половина на XIX век руският духовник Николай (наречен впоследствие „Японски“) слага началото на православна мисия в страната. Към деня на смъртта му през 1912 г. православната общност в Япония достига няколко десетки хиляди души. Ала усилията на много други Христови служители донасят твърде оскъдни духовни плодове. И това е вярно не само за делото на мисионери от чужбина, но и за това на изтъкнати местни дейци като Тойохико Кагава.

Човек трябва да внимава с претенциозните заглавия – и в качеството си на читател, и като автор. Добрият автор ги избягва по начало. Най-вече защото звучат изкуствено. А и защото могат да надхвърлят неговите творчески способности. Или най-малкото, за да не подведат читателя относно съдържанието на книгата, още преди да я е прочел. Опитният читател съзнава тази опасност. И застава нащрек, когато види заглавие като „Лъжите за Бог, в които вярваме“. То веднага ни казва, че авторът знае твърде много за Бога. Несъмнено издава претенции за духовен опит и проникновение, позволяващи му да различи лъжите, които християните приемат безкритично, та дори и вярват в тях.

„Не някога ще настъпи, а вече протича – физическа, духовна, космическа! – битка за нашата планета. В своето решително настъпление вече върви и ни притиска световното Зло. Ала вашите телевизионни екрани и вашите издания са изпълнени с дежурни усмивки и вдигнати чаши. В радост – но от какво?“ Тези проницателни и предизвикателни думи излизат от устата на един голям християнин от XX век, в реч пред традиционното годишно събрание (асамблея) на випускниците на Харвардския университет (САЩ).

„О, Боже, Създателю на небето и земята, погледни свише към този нов народ и им дай да познаят Тебе, истинния Бог…“ Само няколко месеца по-рано князът, изрекъл тази молитва, е бил жесток, похотлив и безскрупулен младеж. (На съвременен жаргон, „плейбой“.) Той дори се опитал да наложи официален езически култ на своите поданици и издигнал в Киев капище с идоли на шестте главни славянски божества. Има сведения, че даже е прибягвал до човешки жертвоприношения. Но сега мисленето на княз Владимир се било променило. Ако се вярва на историческото предание, преди 1030 години, на 5 юни 988 година, той се кръщава заедно със стотици жители на Киев и приема християнско име Василий.

Хвърляйки поглед през рамо, монахът Уилям от Окам въздъхва с облекчение – той вече е извън белокаменните стени на Авиньон. Заедно с двамата си спътници той се е измъкнал в последния момент и се наслаждава на свежия въздух. При неуспех го е очаквала влажна затворническа килия в укрепения папски дворец. Оставала е само крачка до тази печална участ. Защо този голям мислител – един от най-забележителните през цялото Средновековие – се оказва в голяма беда? Просто си е позволил да изкаже твърде свободно разбиранията си.