Добре си спомням, още от малък, още от времето, когато детето се опитва да проумее смисъла на думите (а с това може би и смисъла на заобикалящия го свят) от контекста, в който ги чува да бъдат изречени, имаше една, която ми създаваше големи главоболия. Това беше думата любов и тя продължи да ми носи объркване много след времето, за което говоря. Проблемът не е в това, че тя има някакво много абстрактно значение. Проблемът в известен смисъл е обратен. Хората говорят за любов като за нещо, което не се нуждае от обяснение, но като че ли в различни случаи говорят за коренно различни неща, които трудно могат да бъдат наречени с едно и също име.

Темата за семейството предизвиква подобно объркване в съвременното общество. Всички използваме думата семейство с увереността на хора, които не само знаят какво искат да кажат, но освен това са убедени, че е нещо много важно. Какво точно обаче имаме предвид?

Сим­вол на вя­ра­та (още, ве­рую или кре­до) е из­ло­же­ние в сбит вид на ос­нов­ни­те ис­ти­ни на хрис­ти­ян­ска­та вя­ра, ко­и­то я оп­ре­де­лят ка­то та­ка­ва. Сим­во­ли­те на вя­ра­та в ис­то­ри­я­та на хрис­ти­ян­ст­во­то са би­ли със­та­вя­ни спо­ред нуж­да­та на Църк­ва­та в съ­от­вет­на­та епо­ха. Те имат ка­то своя ос­но­ва и пър­во­из­точ­ник Све­то­то Пи­са­ние (Биб­ли­я­та). На­и­ме­но­ва­ни­я­та Ве­рую (ста­ро­сла­вян­ски) и Credo (ла­тин­ски) про­из­ли­зат от пър­ва­та ду­ма – „вяр­вам“ – на ут­вър­де­ния в цър­ков­на­та прак­ти­ка и тра­ди­ция Ни­кео-ца­ри­град­ски сим­вол на вя­ра­та, ко­я­то се е из­пол­з­ва­ла ка­то име на то­зи ве­ро­из­по­ве­ден текст. Днес те­зи ду­ми се из­пол­з­ват с по-ши­ро­ко зна­че­ние в сми­съл на есен­ци­я­та на лич­ни или гру­по­ви убеж­де­ния от ка­къв­то и да е вид.

Д-р Питър Уилямс, директор на Ценъра за библейски изследвания „Тиндейл Хаус“ в Кеймбридж, изнесе в България серия от лекции в началото на април по покана на сдружение ХАРТА. Специално за читателите на ХАРТА той даде това интервю.

Като учен, библейските текстове са обект на вашата професионална работа. Като християнин, те са обект на вяра. Трудно ли е да се съчетаят тези два подхода към Библията?

Книгата “Misquoting Jesus” на американския специалист по Нов Завет, Барт Ърман излиза през 2005 г. в САЩ. В превод на български тя е издадена от ИК „Изток – Запад“ през 2007 г. под заглавието „Да предаваш словата на Иисус“. Много бързо тя се превръща в бестселър в световен мащаб и скандализира евангелската общност с тезата си, че внимателното проучване на ръкописната традиция на Новия Завет не оставя място за вярата в божественото му вдъхновение. Представяме ви друга позиция в този дебат чрез рецензия на книгата, направена от друг световно признат специалист в областта, Питър Уилямс, директор на Ценъра за библейски изследвания „Тиндейл Хаус“ в Кеймбридж.

В началото на 20-ти век учението за непогрешимостта убедително доминира консервативните кръгове на евангелското движение. Евангелското богословско общество – влиятелна организация на богослови с различна конфесионална принадлежност – приема като единствено изискване за членство ежегодно съгласие със следното заявление: „Единствено Библията и Библията в нейната цялост е записаното Божие слово и следователно е непогрешима в нейните автографи.“ Друг пример е Чикагската декларация за непогрешимост от 1978 г. подписана от повече от 300 водещи евангелски водачи и учени на събиране в Чикаго, спонсорирано от Международния съвет за непогрешимост на Библията. През следващите години хората, свързани с нея публикуват значителна по своя обем литература, която представлява най-добрата научна защита на учението за непогрешимостта.