Наскоро станаха известни окончателните резултати от Преброяване 2011. Данните по демографските, икономическите и социалните показатели оставям на статистиците; те могат да се анализират и оценят чрез техните методи. Но има един показател, който трудно – ако изобщо, – се поддава на статистика: личната вяра на гражданина. Той фигурира сред данните, скрит зад термини като „вероизповедание“ и „религиозност“, които звучат някак по-научно. Но от това картината на вярата на българските граждани едва ли става по-ясна.

Народите са като хората – имат си младини, зряла възраст и период на остаряване (не задължително в демографски смисъл). За българския изследванията сочат, че „се топи“ и „застарява“. А кога са били времената на неговата зрялост? И можем ли да преценим дали той изобщо е преминал през този стадий? Защото, ако продължим аналогията с живота на отделния човек, това съвсем не е задължително. Има хора, които са проявявали завидна зрялост и мъдрост още като голобради юноши, но има и побелели глави, които по акъл са още някъде в ранния пубертет.

Битие е старинна индоевропейска дума, която произхожда от „бивам“, „съществувам“. Това я извисява до философско понятие; поне в онези философии, за които „Какво съществува?“ и „Защо съществува?“ са централни въпроси. Битие стои добре в устата и в ума на хора, които вярват, че съществуването е нещо прекрасно и има смисъл. Те се опитват да предадат и на останалите своята вяра, че това, което е, ще бъде и пребъде. И дори правят всичко възможно пребъдването да се случи. Това си личи на първо място в езика, който използват и с който споделят идеите си.

Двойният терористичен акт в Норвегия от миналия петък настоя за вниманието на целия свят през целия уикенд и хвана много хора неподготвени. Някак си инстинктивно, чувайки за такава трагедия, човек се пита: Защо? Разбираемо е, че за мнозина по целия свят и в България, тези няколко дни след събитията бяха време на трескаво търсене на отговори. Но зрелостта на една публична личност, журналист или политик, личи от умението й да се въздържа от ненавременните лесни отговори. Това е умение, на което явно не се обръща голямо внимание в българското публично пространство, както става ясно от кратката лекция по „Християнски фундаментализъм“, излъчена по БНТ.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?