Излизането в края на 2007 г. на книгата „Има Бог: Как най-известният в света атеист си промени становището“ на философа Антъни Флю окончателно разстрои западните атеисти (наричани още секуларни хуманисти, а също brights = умници), които го имаха от половин век като водеща фигура на своя атеистичен фронт. За своето решение да възприеме съществуването на Бога като Творец на видимия свят (т.е. в деистичен, а не в християнски смисъл) той от няколко години говори в интервюта и пише. Теистите го приемат с разтворени обятия – „намери верния път“, докато Ричард Доукинс и предишните му другари в борбата го обявяват за изкуфял старец (той сега е на 85 години и сам признава, че има „номинална афазия“, изразяваща се в забравяне на имена).

В древността причини с интелигентен произход са се считали основни за разбирането на природата. Три века след публикуването на Нютоновите “Principia” обаче природата като че ли изглежда изчистена от всякакво интелигентно влияние освен това на човешките същества. Схващането, че интелигентни причини биха могли да играят съществена роля за разбирането на който и да е обект в природата днес изглежда едновременно анахронично и налудничаво. Въпреки това няколко учени със солидно положение в научното общество изказват дръзкото предположение, че самият живот би могъл да има интелигентен произход.

Традиционната християнска мисъл в лицето на Тертулиан или Кеплер разграничава „Двете книги“ на Откровението: два начина, по които Бог се открива на човека – общо (чрез природата) и специално (чрез Библията) откровение. Въз основа на общото откровение можем да придобием научни познания, а чрез специалното – богословски. Тъй като са откровения от един и същ, съвършен и неизменен Бог, те би трябвало да бъдат в единство; да се подкрепят взаимно, без да си противоречат (Пс. 19:1, Рим. 1:20). Същевременно, природата е откровение на един трансцендентен, съвършено различен Бог и затова не може да Го разкрие в пълнота и говори за Него неявно, косвено, чрез подобия или принципи.

С то­ва по­ня­тие се обоз­на­ча­ва пе­ри­о­дът меж­ду па­да­не­то на За­пад­на­та Рим­ска Им­пе­рия през V в. и на­ча­ло­то на зна­чи­тел­ни про­ме­ни в За­пад­на Ев­ро­па през Х век. След раз­па­да­не­то на За­пад­на­та Рим­ска им­пе­рия на­се­ле­ни­е­то на­ма­ля­ва по­ра­ди уве­ли­че­ния брой кон­флик­ти и сни­же­но­то про­из­вод­ст­во. От­но­си­тел­но един­на­та рам­ка от иму­ще­ст­ве­ни пра­ва вър­ху ог­ром­на те­ри­то­рия пре­ста­ва да съ­ще­ст­ву­ва. Вслед­ствие на то­ва па­за­ри­те се раз­па­дат, на­ма­ля­ва спе­ци­а­ли­за­ци­я­та, на­стъп­ва обед­ня­ва­не, ко­е­то ес­те­ст­ве­но во­ди до ог­ра­ни­ча­ва­не на на­се­ле­ни­е­то.

Светлината се движи по-бързо от звука.
Затова някой хора изглеждат блестящо, докато не ги чуем да говорят.

Този анекдот е както забавен, така и правдив. Като че ли се опитва да ни обърне внимание на две неща: склонността ни като човешки същества към предразсъдъци и първичната ни нагласа като жители на 21 век на всеки въпрос да търсим научно обяснение. В настоящия втори брой на списание ХАРТА искаме да се докоснем по своеобразен начин и до двете теми.