Списание ХАРТА

Въплъщението като основа на християнството

Той не е наречен Исус, защото е нашият Образец, при все че всъщност е самото съвършенство и ние се стремим да вървим по стъпките Му. Но Той е наречен Исус, понеже дойде да потърси и спаси това, което беше изгубено. Също така Той е Христос или Помазаникът. Но тогава Той е Христос Исус, което означава да кажем, че Той е Спасител, Който е помазан. Ако не е Спасител, Той е едно пълно нищо. Той е помазан за самата тази цел. Самото Му име е измама, ако Той не спасява Своите хора от греховете им.

„Д-р Ливингстън, предполагам?“

150 години от откриването на един изчезнал мисионер

От години никой не е чувал нищо за шотландския мисионер Дейвид Ливингстън. През 1866 г. той е изчезнал във вътрешността на Източна Африка, в търсене на изворите на река Нил. Докладите му за по-ранните му проучвания в „Черния континент“ са запленили ума на множество читатели в неговата родина. А подтикът му да се посвети на това поприще е ясен на всички. Когато веднъж го питат защо е решил да стане мисионер, Ливингстън отвръща: „Бях принуден от Христовата любов.“

За глупостта

Откъс от "Писма от затвора"

Глупостта е по-опасен враг на доброто от злобата. Можете да протестирате срещу злобата, можете да я разобличите или да я предотвратите със сила. Злата умисъл винаги съдържа семената на собственото си унищожение, тъй като тя кара хората да се чувстват неудобно, ако не и по-зле. Срещу глупостта сме беззащитни. Нито протестите, нито силата са от полза срещу нея и също така тя никога не се поддава на доводите на разума.

Съборната личност в един разпокъсан свят

Сто години от рождението на отец Александър Шмеман

„Християнството е прекрасно. Но именно защото е прекрасно, съвършено, пълно и истинно, неговото приемане е преживяване на точно тази негова прекрасност, тоест на пълнотата, на Божественото съвършенство. Междувременно самите християни – в историята – са го „раздробили“, сами са започнали да го възприемат, а и на останалите да го предлагат „на части“, част по част: части, често не свързани с цялото. Учението за това и за онова, доктрината за това, доктрината за онова... В този раздробен вид, обаче, то изгубва главното, тъй като само в това, да ни приобщи към главното, е смисълът на всяка негова „част“.“ Това записва в своя дневник към края на живота си православният свещеник Александър Шмеман.

Откъси от „Дневници“ на Ал. Шмеман

Проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност (тази, която е даденост и не зависи от никакви приемания), а на историческите форми на християнството... – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно“, към „победата, която побеждава света...“.