Цар Ирод Антипа се усмихва и кима одобрително. Доведената му дъщеря Саломе се поклаща и извива пред очите му. Гостите на празненството по повод рождения му ден впиват страстни очи в изящното девическо тяло. Когато танцът свършва, всички изразяват бурното си одобрение. Какъв танц, каква красота! С опиянени сетива и завладян от настроението на мига, Ирод извиква: „Поискай от мен каквото желаеш – до половината от царството ми – и ще бъде твое!“ И изрича тържествена клетва, за да потвърди обещанието си. Ирод е тетрарх, т.е. управител на една четвърт от римската провинция Палестина. Той е повече от способен да направи щедър подарък, дори по стандартите на I в. сл.Хр.

Колежът на Ню Джърси в градчето Принстън е основан през 1746 г. с цел обучение на свещенослужители. Постепенно той се превръща в образователна и религиозна столица на презвитерианска Америка. Неговите първи четири президенти обаче умират скоропостижно. В търсене на нов ръководител, погледите се насочват към Шотландия, родина на мнозина от презвитерианите в областта. Управителният съвет на колежа предприема големи усилия да привлече Джон Уидърспуун като президент. Шотландският проповедник има вече разраснало се и успешно служение в своята страна и не е склонен да го изостави, за да замине за Новия свят.

Япония никога не е била особено отворена за Евангелието страна. Мисиите, осъществени там до XX век, не се радвали на голям отзив сред населението. Монахът-йезуит Франциско Хавиер прекарва в страната от 1549 до 1551 година и успява да основе няколко местни църкви. През XVII век обаче християнството е поставено извън закона и вярващите започват да се събират за тайни богослужения по домовете. През втората половина на XIX век руският духовник Николай (наречен впоследствие „Японски“) слага началото на православна мисия в страната. Към деня на смъртта му през 1912 г. православната общност в Япония достига няколко десетки хиляди души. Ала усилията на много други Христови служители донасят твърде оскъдни духовни плодове. И това е вярно не само за делото на мисионери от чужбина, но и за това на изтъкнати местни дейци като Тойохико Кагава.

Човек трябва да внимава с претенциозните заглавия – и в качеството си на читател, и като автор. Добрият автор ги избягва по начало. Най-вече защото звучат изкуствено. А и защото могат да надхвърлят неговите творчески способности. Или най-малкото, за да не подведат читателя относно съдържанието на книгата, още преди да я е прочел. Опитният читател съзнава тази опасност. И застава нащрек, когато види заглавие като „Лъжите за Бог, в които вярваме“. То веднага ни казва, че авторът знае твърде много за Бога. Несъмнено издава претенции за духовен опит и проникновение, позволяващи му да различи лъжите, които християните приемат безкритично, та дори и вярват в тях.

„Не някога ще настъпи, а вече протича – физическа, духовна, космическа! – битка за нашата планета. В своето решително настъпление вече върви и ни притиска световното Зло. Ала вашите телевизионни екрани и вашите издания са изпълнени с дежурни усмивки и вдигнати чаши. В радост – но от какво?“ Тези проницателни и предизвикателни думи излизат от устата на един голям християнин от XX век, в реч пред традиционното годишно събрание (асамблея) на випускниците на Харвардския университет (САЩ).