Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги.

„Не искам да имам син свещенослужител и затова не искам да отиваш там.“ Тези думи чул зад гърба си 19-годишният Франсис Шефър, когато напускал своя дом, за да учи в семинария. Сърцето му било раздвоено. От една страна, той чувствал повик да се покори на баща си. От друга страна, като новоповярвал в Христос бил сигурен, че Бог иска да го подготви да говори на други за Исус. Франсис помолил баща си да му даде още няколко минути, за да реши. Слязъл в мазето и се помолил усърдно. С подновена увереност, че решението му е правилно, той се върнал и заявил, че трябва да тръгва. Разгневен, неговият баща тръшнал вратата зад гърба му. Но все пак подвикнал след него, че ще плати разходите за първата учебна година.

Хрис­ти­ян­с­ки­ят фун­да­мен­та­ли­зъм е бо­гос­лов­с­ко идей­но дви­же­ние, въз­ник­на­ло в САЩ в края на XIX и на­ча­ло­то на XX век ка­то ре­ак­ция на на­би­ра­що­то си­ла и по­пу­ляр­ност по съ­що­то вре­ме ли­бе­рал­но бо­го­с­ло­вие. За да се про­ти­во­пос­та­вят на опас­ност­та хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние да бъ­де бе­зо­глед­но ре­ла­ти­ви­зи­ра­но и обез­ли­че­но от но­ви­те тен­ден­ции, ня­кои бо­гос­ло­ви от кон­сер­ва­тив­ния ла­гер се обе­ди­ня­ват в ут­вър­ж­да­ва­не­то на пет ос­но­во­по­ла­га­щи (фун­да­мен­тал­ни), спо­ред тях, за хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра уче­ния: не­по­гре­ши­мост­та на Биб­ли­я­та, не­по­роч­но­то за­ча­тие, за­мес­ти­тел­но­то из­куп­ле­ние, телес­но­то въз­кре­се­ние на Исус и ав­тен­тич­ност­та на из­вър­ше­ни­те от Не­го чу­де­са. По та­зи при­чи­на те би­ват на­ре­че­ни фун­да­мен­та­лис­ти.

На 23 юни 1444 година умира Марк Ефески, впоследствие канонизиран от Православната църква като светец. Той е бил загрижен само за едно: съхраняването на православието. В предишните години, императорският двор в Константинопол е положил всички усилия да спечели Запада за помощ срещу османските турци. За целта е била необходима уния с Рим. Единственият православен епископ, присъстващ на Фераро-Флорентинския събор (1438–1439) и отказал да подпише документа за уния, е Марк Ефески. Но както се оказва, макар и „самотна птица“, той е представлявал в по-голяма степен духа на средния православен християнин, отколкото всички други епископи и политически водачи, взети заедно. Съответно миряните и нисшето духовенство се обединяват около Марк Ефески като изразител на тяхната вяра. Постигнатата уния никога не влиза в сила.

„Моля ви да не пишете биография за мен.“ Изтерзан от болки през лятото на 1889 година, Хърейшъс Бонър знаел, че умира. Знаел също, че хората сигурно ще се интересуват от житейския му път. Но през дългите години на служение, той се интересувал само от едно: славата на Христос. И искал да следва този път до край. „Насочвайте хората към Христа, не към Бонър“, било неговото мото. Неговите проповеди винаги имали такова въздействие. Христовото спасение е вдъхновило Бонър да създаде много благословени песни: общо над 140. Макар че много от химните му първоначално са били написани за деца, те са толкова изпълнени със здраво християнско учение, че и възрастните ги пеели.