За или против въвеждането на „трети пол“, еднополови бракове, обучението на децата в училище в алтернативна сексуалност – това е малка част от въпросите, които изскачат пред лицето ми от множество публикации напоследък, свързани с възможното ратифициране на т.нар. Истанбулска конвенция. Това са все въпроси с голям потенциал за емоционален разряд и въпроси, към които като християнин не мога да си позволя да остана безразличен, защото засягат фундаментални разбирания за човека и за ролите му в обществото.

Случвало ли ви се е да направите прекалено добро впечатление на някоя важна личност? Нещо подобно преобръща живота на византийския духовник Теофилакт. Преди 930 години, на 6 януари 1088 г., той произнася вдъхновена реч пред император Алексей I Комнин, изпълнена с хвалби към василевса и майка му Ана Даласена. Той приветства военните успехи на Балканите: оттеглянето на норманите от адриатическото крайбрежие и потушаването на бунтовете в Тракия, вдигнати от еретици (богомили и павликяни). „Императорът е добър дипломат и истински служител на Църквата“, заявява Теофилакт. Но речта му имала нежелани последици.

На Рождество Христово разказваме две истории. Едната е християнска, а другата е предимно сантиментална. Първата история започва (в Евангелието на Лука) с един възстар свещеник на име Захария, който служи вярно на Бога в храма. Евангелист Лука разказва, че той и жена му Елисавета обичали Бога и вероятно таели надежда за освобождението на Израил от римска власт. Ангел Гавриил вдъхва живот на тази надежда като им казва, че неплодната Елисавета ще зачене син, който ще предизвести идването на Месия.

Днес празнуваме Рождество Христово. О, Боже, това е толкова благочестив обичай. Елхово дърво със свещички и куп чудни подаръци, деца в очакване и малко коледна музика – това е винаги прекрасно и докосващо. И когато религиозното е прибавено за покачване на настроението, това е особено прекрасно и докосващо. Та ние всички – кой би възроптал срещу това? – носим в себе си малко съчувствие и си позволяваме с удоволствие малко умиротворяващо и утешително настроение, както погалват по главата едно разплакано детенце и му казват: „Няма нищо страшно, всичко отново ще се оправи.“

Появата и развитието на рождествените химни са неразделно свързани с историята на самия празник. От края на II до към средата на IV век Рождество Христово се отбелязвало заедно с Богоявление, на 6 януари. Тази практика е засвидетелствана още от св. Климент Александрийски. Празнуване на Рождество на 25 декември се споменава за пръв път в римска хроника от 354 г. На този ден се падал римският граждански празник Natalis Solis Invicti (Раждане на непобедимото слънце), свързан със зимното слънцестоене и началото на увеличаването на деня. Това кара някои изследователи да смятат, че християнският празник умишлено е преместен на тази дата, за да измести постепенно разпространеният езически култ към Слънцето.