Краят на декември е и отново празнуваме Рождество Христово. Но няма как да не забележим – празненствата в България, а и по света, далеч не са посветени на младенеца Исус Христос, роден във Витлеем Юдейски преди повече от 2000 години. Съвременната „весела Коледа“ е твърде различна по смисъл и дух от историческото събитие, залегнало в нейните корени. Този празник е феномен на развитието на (пост)модерната масова култура. На фона на днешния сладникав и умилителен „коледен дух“, евангелските разкази за Рождество Христово и тяхното послание звучат драматично.

Той не е наречен Исус, защото е нашият Образец, при все че всъщност е самото съвършенство и ние се стремим да вървим по стъпките Му. Но Той е наречен Исус, понеже дойде да потърси и спаси това, което беше изгубено. Също така Той е Христос или Помазаникът. Но тогава Той е Христос Исус, което означава да кажем, че Той е Спасител, Който е помазан. Ако не е Спасител, Той е едно пълно нищо. Той е помазан за самата тази цел. Самото Му име е измама, ако Той не спасява Своите хора от греховете им.

Глупостта е по-опасен враг на доброто от злобата. Можете да протестирате срещу злобата, можете да я разобличите или да я предотвратите със сила. Злата умисъл винаги съдържа семената на собственото си унищожение, тъй като тя кара хората да се чувстват неудобно, ако не и по-зле. Срещу глупостта сме беззащитни. Нито протестите, нито силата са от полза срещу нея и също така тя никога не се поддава на доводите на разума.

„Християнството е прекрасно. Но именно защото е прекрасно, съвършено, пълно и истинно, неговото приемане е преживяване на точно тази негова прекрасност, тоест на пълнотата, на Божественото съвършенство. Междувременно самите християни – в историята – са го „раздробили“, сами са започнали да го възприемат, а и на останалите да го предлагат „на части“, част по част: части, често не свързани с цялото. Учението за това и за онова, доктрината за това, доктрината за онова... В този раздробен вид, обаче, то изгубва главното, тъй като само в това, да ни приобщи към главното, е смисълът на всяка негова „част“.“ Това записва в своя дневник към края на живота си православният свещеник Александър Шмеман.