В живота няма нищо толкова сигурно, колкото фактът, че трябва да умрем. За да ни помогне Великденското послание да се справим със смъртта, то трябва да бъде поне толкова сигурно. Ала не е ли гротескно да приемем странната повест на един прастар летопис, че гробът на Исус от Назарет се оказал празен на третия ден и че ние съответно ще възкръснем от смъртта и тлението, която противоречи на елементарния факт на биологичния ни край? Думите на псалмопевеца „човекът… прилича на животните, които загиват“ звучат малко жестоко, но все пак са верни и потвърдени от нашия опит. Какъв опит би могъл да потвърди твърдение като това, че Христос ни въвежда като „Свои приятели“ през тъмата на гроба в един вечен живот? Нима някой би се усъмнил сериозно в Питагоровата теорема, ако му разказват видение за един свят, в който човек живее при съвсем друга геометрия? И може ли да се съмняваме (още един въпрос в добавка!), че смъртта е сигурна и окончателна, само защото сме прочели в старите летописи за виденията на неколцина, че техният духовен водач отново е оживял?

Днес Полша е една от европейските страни, където Римокатолическата църква се радва на най-силно влияние. Тя е родина на папа Йоан Павел II, който се опря на вярата на милиони поляци, за да започне успешния си духовен поход срещу комунизма в бившия Източен блок. Високата подкрепа на управляващата в момента партия в Полша „Право и справедливост“ отчасти също се дължи на традиционната католическа вяра на населението. Но през XVI век е имало исторически момент, когато е изглеждало, че протестантството ще надделее в голямата славянска страна.

„България е малка страна…“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“ Веднага трябва да се сетиш. България е малка страна и затова от нея не зависи нищо. Включително и вътрешните ѝ работи. Винаги трябва да се съобразяваме с големите: Великите сили, Големия брат, влиятелния съюзник. „Трябва да се снишим“, както казваше комунистическият вожд Тодор Живков, управлявал тази страна над три десетилетия и чудесно олицетворил нейния дух. Ако никой не те пита – а обикновено е така – трай си.

Преди 1550 години, на 2 март 468 година, епископ на Рим става Симплиций. Към този момент навярно му се е струвало, че най-много тревоги ще му донесе разпадът на Западната Римска империя. Вече тринадесет години тя се управлява от марионетни императори, зависещи от могъщи варварски вождове. Вандали, вестготи и франки отхвърлят върховната власт на Рим и укрепват своята собствена. През 476 г. Одоакър, войник от тевтонски произход, ще бъде обявен за крал на Италия и вече само формално ще признава върховенството на императора в Константинопол. Но независимо от тези злополучни развития, големите главоболия за папа Симплиций ще дойдат от Изток.

През 1947 година един овчар бедуин дири загубено агне от стадото си, недалеч от северозападния бряг на Мъртво море. В една от скалите на Вади Кумран той забелязва вход на пещера. Дали агнето не се е промъкнало там? За свое удивление, пастирят се натъква в полумрака на глинени съдове, в които има някакви ръкописи. Воден от предчувствие, че находката може да се окаже ценна, той успява да се свърже с Халил Искандер, търговец на антики в Ерусалим. Искандер предполага, че ръкописите вероятно са сирийски; вероятно имат някаква стойност, но тя едва ли е голяма.