На Рождество Христово разказваме две истории. Едната е християнска, а другата е предимно сантиментална. Първата история започва (в Евангелието на Лука) с един възстар свещеник на име Захария, който служи вярно на Бога в храма. Евангелист Лука разказва, че той и жена му Елисавета обичали Бога и вероятно таели надежда за освобождението на Израил от римска власт. Ангел Гавриил вдъхва живот на тази надежда като им казва, че неплодната Елисавета ще зачене син, който ще предизвести идването на Месия.

Днес празнуваме Рождество Христово. О, Боже, това е толкова благочестив обичай. Елхово дърво със свещички и куп чудни подаръци, деца в очакване и малко коледна музика – това е винаги прекрасно и докосващо. И когато религиозното е прибавено за покачване на настроението, това е особено прекрасно и докосващо. Та ние всички – кой би възроптал срещу това? – носим в себе си малко съчувствие и си позволяваме с удоволствие малко умиротворяващо и утешително настроение, както погалват по главата едно разплакано детенце и му казват: „Няма нищо страшно, всичко отново ще се оправи.“

Появата и развитието на рождествените химни са неразделно свързани с историята на самия празник. От края на II до към средата на IV век Рождество Христово се отбелязвало заедно с Богоявление, на 6 януари. Тази практика е засвидетелствана още от св. Климент Александрийски. Празнуване на Рождество на 25 декември се споменава за пръв път в римска хроника от 354 г. На този ден се падал римският граждански празник Natalis Solis Invicti (Раждане на непобедимото слънце), свързан със зимното слънцестоене и началото на увеличаването на деня. Това кара някои изследователи да смятат, че християнският празник умишлено е преместен на тази дата, за да измести постепенно разпространеният езически култ към Слънцето.

В българската история има забележителни хора, чието име е потънало незаслужено в забвение. Един от тях е видният интелектуалец, общественик и поет Стоян Ватралски (1860–1935). Неговият необикновен житейски път е тясно преплетен със съдбата на българския народ и на евангелските църкви във времена на драматични обществени промени: след Освобождението и след Първата световна война. Днешните поколения има какво да научат от такива личности като Стоян Ватралски, посветили целия си живот в служба на Бога и на своя народ. В условия на дълбоката духовна криза в България имаме нужда да се насърчим от техния пример.

От 1721 г. насетне, при царуването на Петър Велики, Руската православна църква се управлявала от Св. Синод, утвърждаван от императора. Управлението на последния руски монарх Николай II, попаднал под влиянието на „светия дявол“, монаха Распутин, имало особено опустошителни последствия: дълбока икономическа криза, много човешки жертви и провал в Първата световна война. Руският народ въстава решително и царят е принуден да абдикира. Православните йерарси приветстват Февруарската революция от 1917 година, а Временното правителство на Керенски обявява свобода на вероизповеданията.