Бенедикт е роден през 480 г. – в епоха, когато Римската империя на Запад се разпада. През ранните му години Италианският полуостров е сцена на постоянни войни между варварски племена. Младият Бенедикт първоначално се премества от родното си градче Нурсия (в областта Умбрия) в Рим, но скоро решава да напусне „Вечния град“ поради отвращението си от езичеството и неморалността, с които се сблъсква там. Оттегля се в една пещера край Субиачо, на 65 км източно от Рим, и там заживява като отшелник, при сурови лишения.

Малко преди да бъде приет в Оксфордския университет през 1916 г., за да учи английска литература, Клайв Стейпълс Луис, наскоро приел атеизма, влиза в спор с приятел относно християнството и неговите свръхестествени елементи. Писмата му по темата от този период разкриват духа на епохата: нагласа срещу религиозната вяра. През последното столетие това отношение е намерило много съюзници.

Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.

Невъзможното за човека е възможно за Бога. С това е и удивителна надеждата, че не познава предел, не знае граници, силата ѝ е силата на самата благодат – отражение на божественото в тварното, вечност, пребиваваща във времето. За надеждата с удивителна сила говори Шарл Пеги в своята мистерия „Двери, въвеждащи в тайнството на втората добродетел”.

Сигурно сте се питали защо именните дни и други църковни празници имат алтернативни дати: по стар и по нов стил. Защо Васильовден, например, се отбелязва на 1 януари според официалния календар на БПЦ, а същият празник се чества от ромската общност („Банго Василе“) на 14 януари? Защо голяма част от християнските страни празнуват Рождество Христово на 25 декември, докато в Русия, Сърбия, Северна Македония, Грузия и някои други това става на 7 януари? И защо Възкресение Христово се посреща от християните на Запад, като правило, поне една седмица – а понякога цял месец – по-рано, отколкото на Изток? Сякаш са малко доктриналните несъгласия между християнските изповедания и деноминации, та към тях трябва да прибавим и различия в използвания календар...